Леонардо промени положението на отрязаната ръка, та показалецът да сочи нагоре. Нарисува я. Това можеше да бъде най-известният показалец в историята – този, който апостол Тома, покровителят, така да се каже, на емпиричното доказателство, щеше да положи дни след тайната вечеря върху раните на Христос. Тома, който, за да повярва, трябва да види: покровител и на самия Леонардо.
След това художникът стана и повика Салаи, като му направи знак да се приближи.
– Хвърли я на бездомните животни утре – каза му той и му подаде ръката.
2
Всички принудителни прекъсвания на работата му го караха да губи концентрация. „Тайната вечеря“ вече беше основната му грижа, или по-скоро свидетелство за разсеяност. Но херцогът го викаше и за хиляди други неща, ако не той, то неговите служители. На Леонардо му отне доста време, за да спечели благосклонността на Мавъра. Беше пристигнал в Милано, така да се каже, като музикант. Лично Лоренцо Великолепни го бе изпратил от Флоренция при херцога заедно с един музикант, неговия приятел Аталанте Мильороти, преди четиринайсет години – тогава беше на трийсет, – да се представи пред публика с лира да брачо[6], която бе изработил сам, със сребърно тяло, по-звучно от дървеното, и с форма на конски череп. След това показа на Лудовико Сфорца страховити и необикновени военни машини, защото му се струваше, че като херцог би трябвало да бъде силно заинтересован от тази тема. Но Мавъра хвърли само един разсеян поглед на проектите му. Навярно имаше твърде традиционна представа за войната. И после...
Е, тогава дори изпитваше усещането, че Сфорца се съмняваше в него, и много добре го разбираше. Ако си владетел и някой друг владетел ти препоръчва музикант или архитект, откъде можеш да си сигурен, че препоръчаното лице не е някой шпионин? Взаимно доверие, установи скоро той, би могло да съществува между двама творци, които се уважават, не и между двама влиятелни мъже. И така, отначало правеше по малко от всичко. Дребни творби във Виджевано и Павия, по възможност далече от двореца, както и първата важна картина, ала не за Мавъра, а за конгрегацията „Санта Мария дела Кончеционе“ в църквата „Сан Франческо Гранде“. Бяха му поръчали картина зад олтара, която да възхвалява непорочното зачатие, скорошна догма, но той направи нещо съвсем различно. Беше работил повече за себе си, отколкото за монасите. Това, което бе нарисувал, нямаше почти нищо общо с непорочното зачатие. На картината бяха изобразени Мария, един ангел без крила, който всъщност беше жена, и Исус и Йоан Кръстител като деца – тяхната среща в пустинята, за която разказват само неканоничните евангелия, и най-после, на заден план множество пещери и скали в мрака. Тази творба не се понрави на членовете на конгрегацията, върнаха му я веднага и не му платиха за нея нищо освен недостатъчна сума за възстановяване на разходите. Сега обаче, ако не друго, в Милано всички знаеха, че се справяше добре с четката, и още как!
Веднага след това Леонардо влезе в двореца, за да нарисува любовницата на херцога, но най-вече се изяви като сценограф. Постигна истински триумф с райс кия празник, организиран в чест на Изабела Арагонска година след сватбата ѝ с младия херцог. Да Винчи беше пресъздал целия космос на Птолемей: огромно полукълбо със седемте въртящи се небесни тела в сияйни светлини, а около тях – зодиака, дванайсетте знака в шишенца от светещо стъкло, които създаваха приказни внушения с въртенето си. Върху всяко от тези тела пристъпваше езическият бог с името на съответната планета, актьори рецитираха, честно казано, малко скучни стихове на придворния поет Белинчони. А след това Меркурий от името на Юпитер, също и Слънцето Аполон се спускаха с полет до сцената на честта, за да окажат почести на младоженката.
Младоженка, която сега той виждаше от време на време да прекосява дворовете на Корте Векия, облечена в черно, неспокойна, като гарван, обладан от зъл дух. Ако я срещнеше, Изабела му хвърляше възмутени погледи, изпълнени с мълчаливо обвинение. Към него. Може би само защото с цялата тази постановка, която беше устроил за празненството ѝ, бе подхранил в нея една напразна мечта на бъдеща херцогиня, а после изведнъж тази мечта пропадна заради безполезността на съпруга, който ѝ бе отреден, съвършено неспособен да управлява някой ден, подчинен на волята на Мавъра, безхарактерен, напълно отдаден на удоволствия като лова, виното и евтиния секс със селянките. Или с Роцоне, неговия фаворит. Съпругът, който според слуховете, които се носеха, я биеше жестоко всеки път когато тя го упрекваше за прелюбодеянията му или когато през последните години го подтикваше да поеме властта. Сега Изабела беше вдовица и дворците, където трябваше да господства като херцогиня, се бяха превърнали в неин затвор.
6
Струнен инструмент, използван през Ренесанса от италианските поети музиканти, близък до виелата и днешната цигулка. – Б. пр.