— Как изглежда детето? — бе следващият въпрос.
— Ако се хранеше нормално, сър, бих казала, че напълнява. Понякога като е само с мис Мери, се смее много особено. По-рано никога не се е смял така. Ако позволите, доктор Крейвън ще дойде да ви види веднага. Никога през живота си не е бил така объркан.
— Къде е сега Колин? — попита мистър Крейвън.
— В градината, сър. Той е винаги в градината, макар че не дава никой да се приближи от страх да не го гледат.
Мистър Крейвън едва чу последните й думи.
— В градината! — каза той и след като отпрати мисис Медлък, остана неподвижен и няколко пъти повтори: — В градината! В градината!
Трябваше да направи усилие, за да се върне на мястото, където беше, и когато стъпи отново на земята, той се обърна и излезе от стаята. Тръгна по същия път, по който бе минала Мери — през вратата в храстите, после през лавровите дървета и лехите край водоскока. Сега водоскокът течеше, заобиколен от лехи с прекрасни есенни цветя. Мистър Крейвън прекоси моравата и зави по дългата алея за разходки покрай стените, обрасли с бръшлян. Вървеше бавно, с поглед в пътеката. Той чувствуваше, че нещо го тегли отново към мястото, което бе напуснал за толкова дълго време, без да знае защо. Като наближи, той забави още повече стъпките си. Знаеше къде е вратата, въпреки че бръшлянът я закриваше, но не помнеше къде точно лежи заровеният ключ.
Арчибалд Крейвън спря и застана неподвижно, но миг след това трепна и се заслуша, като се питаше дали не сънува.
Бръшлянът покриваше плътно вратата, ключът беше заровен под храсталака, никое човешко същество не бе минавало през тази порта за десет години самота — и все пак от градината се чуваше шум. Това бе звукът на тичащи, бързи крака, които сякаш се гонеха около дърветата, чуваше се и особеният звук на тихи, понижени гласове — възклицания и сподавени радостни викове. Шумът всъщност приличаше на смеха на малчугани, онзи необуздан смях на деца, които се страхуват да не ги чуят, но избухва неудържимо от време на време с нарастването на възбудата. Какво, за бога, сънуваше Арчибалд Крейвън — какво, за бога, чуваше? Дали не полудяваше и не си въобразяваше, че чува неща, които не са за човешките уши? Това ли бе означавал онзи ясен, далечен глас?
В този миг необузданите звуци сякаш забравиха да притихнат. Краката тичаха все по-бързо и по-бързо, приближаваха вратата на градината. Чу се бързо, силно дишане на млади гърди и бурният изблик на викове и смях, който не можеше повече да се удържи.
Внезапно вратата в стената се отвори широко, завесата от бръшлян се разлюля и едно момче изскочи като тапа навън. Без да види странника, то се втурна право към него.
Мистър Крейвън навреме протегна ръце, за да го предпази от сблъскването. Но когато го задържа и го погледна изумен, че го вижда там, дъхът му спря.
Това беше едно високо и красиво момче. Сякаш пламтеше от жизненост, а от тичането лицето му се беше покрило с великолепна руменина. Момчето отметна от челото буйните си коси и вдигна към него чудните си сиви очи, пълни с момчешки смях и оградени с черни ресници. Точно тези очи спряха дъха на мистър Крейвън.
— Кой? Какво? Кой? — заекна той.
Колин не беше очаквал това, то не влизаше в плана му. Той никога не бе мислил за такава среща. И все пак това, че се втурна навън, спечелвайки надбягването, може би беше по-добро от всичко. На Мери, която тичаше с него и също бе изскочила през вратата, й се стори, че сега Колин изглежда с инчове по-висок откогато и да било.
— Татко! — каза той. — Аз съм Колин. Просто да не повярваш. Аз самият едва вярвам, че съм Колин.
И той като мисис Медлък не можа да разбере какво искаше да каже баща му, когато бързо изрече:
— В градината! В градината!
— Да — продължи бързо Колин. — Градината направи това, градината и Мери, и Дикън, и животните — и Магията. Никой не знае как. Пазехме тайна, за да ти кажем, като си дойдеш. Добре съм. Мога да надбягам Мери. Ще стана атлет.
Той каза всичко това като съвсем здраво момче. Лицето му сияеше, руменееше, думите му се прескачаха от бързина. Сърцето на мистър Крейвън потръпна от неимоверна радост.
Колин хвана баща си за ръката.
— Не се ли радваш, татко? — добави той. — Не се ли радваш? Аз ще живея! Ще живея вечно!
Мистър Крейвън постави двете си ръце на раменете на момчето, задържа го така и не смееше да проговори.
— Заведи ме в градината, моето момче — каза най-после той. — И ми разкажи всичко.
И така те го въведоха вътре.
Градината беше море от есенни цветове: златни, пурпурни, виолетови, огненочервени, от всички страни се виждаха китки есенни кремове — бели и рубинени. Мистър Крейвън помнеше ясно кога посадиха първите и че точно през това годишно време те разцъфтяваха в цялото си късно великолепие. Есенни рози бяха пропълзели и висяха на кичури, а слънцето засилваше багрите на жълтеещите дървета — сякаш човек се намираше в закътан сред зеленината златен храм. Новодошлият стоеше притихнал, също като децата, когато дойдоха тук, когато градината още тънеше в сивота. Той се оглеждаше на всички страни.