— Дявол го взел, какво ви пука — намеси се остро Бъни. — Ако не се налага да го спрягаме и ако не изисква предлог, тогава според мен върши работа.
Облегна се назад и погледна към мен:
— Бих желал да стисна ръката ти, непознати друже.
Предложих му я, той я сграбчи и я разтърси здраво, като междувременно едва не катурна с лакътя си едно от шишенцата с мастило.
— Драго ми е да се запознаем, мда — добави той, докато с другата си ръка се пресегна и отмахна косата от очите си.
Смутих се, когато станах център на вниманието им. Сякаш изведнъж образите от любима картина, вечно погълнати от собствените си занимания, бяха вперили поглед извън платното и ми бяха проговорили. Само ден преди това Франсис, обгърнат в облак от черен кашмир и цигарен дим, бе преминал край мен по един от коридорите. За един кратък миг, когато рамото му ме докосна, се превърна в същество от плът и кръв. В следващия отново бе станал видение — плод на въображението ми — което, нехаещо за моето присъствие, се носеше по коридора, потвърждавайки твърдението, че привиденията не са заинтересовани от съществуването на живите.
Чарлс, който все още се ровеше из речника, се изправи и ми подаде ръка:
— Аз съм Чарлс Маколи.
— Ричард Папен.
— Аха, значи ти си онзи — изведнъж каза Камила.
— Моля?
— Ти си онзи, който е идвал да се записва за часовете по старогръцки.
— Това е сестра ми — добави Чарлс, — а това… Бън, каза ли му как се казваш вече?
— Не, не съм убеден. Вие ме направихте щастлив, господине. Имаме още десет изречения, подобни на това, и само пет минути, за да ги довършим. Казвам се Едмънд Коркоран — каза Бъни, като отново сграбчи ръката ми.
— От колко време учиш старогръцки? — попита Камила.
— Две години.
— Бива те.
— Жалко, че не си в нашата група — добави Бъни.
Напрегнато мълчание.
— Ами… — допълни Чарлс с известно неудобство. — Джулиан е доста особен, когато се стигне до това.
— Защо не отидеш отново при него? — предложи Бъни. — Занеси му цветя, кажи му, че обичаш Платон и си го опитомил.
Последва ново мълчание, този път по-неодобрително от предишното. Камила се усмихна, не точно на мен — сладка, безлична усмивка, сякаш бях келнер или продавач в магазин. Зад нея Чарлс, все още изправен, също се усмихна и учтиво повдигна вежди — жест, който можеше да бъде признак за нервност, но можеше и да означава какво ли още не, аз пък го изтълкувах като въпрос „Това ли е всичко?“.
Измърморих нещо и започнах да се отдалечавам от тях, когато Бъни, който гледаше в противоположната посока, протегна ръка и ме хвана за китката:
— Момент.
Стреснат, вдигнах глава. Хенри току-що влизаше — тъмен костюм, чадър и всичко останало.
Доближи се до масата и се престори, че не ме вижда.
— Здравейте. Свършихте ли? — попита ги той.
Бъни кимна с глава към мен.
— Хенри, ето един човек, с когото трябва да се запознаеш.
Хенри ме погледна. Изразът на лицето му не се промени. Затвори и отвори очите си, сякаш му се струваше невероятно, че някой като мен може да се е изпречил пред погледа му.
— Точно така — каза Бъни. — Името му е Ричард… Как ти беше фамилията?
— Папен.
— Да, да. Ричард Папен. Учи старогръцки.
Хенри вдигна глава, за да ме огледа:
— Със сигурност не и тук — каза той.
— Не — изрекох и срещнах погледа му, но изражението му беше толкова оскърбително, че бях принуден да извърна очи.
— Хенри, би ли погледнал това — бързо прибави Чарлс и отново започна да се рови из листата. — Щяхме да използваме датив или акузатив, но той предложи локатив.
Хенри се наведе над рамото му и погледна листа:
— Мда, стар локатив. Много в стила на Омир. Разбира се, граматически е правилно, но излиза леко извън контекста.
Повдигна глава, за да ме разгледа по-добре. Светлината беше под такъв ъгъл, че се отразяваше в стъклата на малките му очила и не можех да видя очите му.
— Много интересно. Значи сте познавач на Омир?
Можех да отговоря утвърдително, но имах усещането, че ще изпита задоволство да ме хване, ако направя някоя грешка, и че ще му бъде много лесно да го направи.
— Харесвам Омир — отвърнах тихо.
Той ме погледна със смразяващо презрение.
— Обичам Омир. Но разбира се тук изучаваме далеч по-нови автори — Платон, авторите на трагедии и т.н.
Опитвах се да измисля нещо в отговор, когато той се огледа незаинтересовано наоколо.
— Трябва да тръгваме.
Чарлс събра листата си и отново се изправи, Камила беше зад него, този път и тя ми подаде ръка. Така, както стояха един до друг, приликата между тях беше поразителна, но тя сякаш не се дължеше толкова на кръвта, която течеше във вените им, колкото на техните движения и стойката им. Жестът започваше от единия и преминаваше в другия като ехо, така че примигването на окото на единия, мигове по-късно отекваше в лекото помръдване на клепача у другия. Очите им, сиви, проницателни и спокойни, имаха един и същи сив цвят. Нея намирах за много красива, с вълнуваща, средновековна красота, която би могла да остане недоловима за случайния наблюдател.