Бъни избута стола си назад и ме потупа по гърба.
— И тъй, господине — каза той, — някой ден трябва да се видим и да си побъбрим за Гърция, нали?
— Довиждане — каза Хенри и ми кимна.
— Довиждане — отвърнах аз. Отдалечиха се, а аз стоях там и гледах след тях как напускат библиотеката един до друг, строени в широка фаланга.
* * *
Когато няколко минути по-късно се отбих в кабинета на доктор Роланд, за да оставя ксерокопията, го попитах дали би могъл да ми даде някакъв аванс.
Той се облегна назад в стола и впери воднистите си, зачервени очи в мен:
— Знаете ли, през последните десет години възприех обичая да не правя това. Позволете да ви обясня решението си.
— Известно ми е, господине — отговорих прибързано, защото „лекциите“ на доктор Роланд върху неговите „обичаи“ понякога отнемаха половин час, че и повече. — Разбирам съображенията ви, но този път е спешно.
Той отново се наклони напред и прочисти гърлото си:
— И какъв ще да е този спешен случай?
Ръцете му, възлести от вените и синкавобели около кокалчетата, бяха събрани на бюрото пред него. Загледах се в тях. Ужасно се нуждаех от десет или двадесет долара, но бях дошъл при него, без предварително да съм измислил какво ще му кажа.
— Как да ви кажа… Възникна нещо.
Той внушително сбърчи вежди. Твърдяха, че леко сенилното поведение на доктор Роланд е само поза. На мен пък ми изглеждаше доста истинско. Но понякога, когато човек не беше нащрек, той проявяваше неочаквани проблясъци на проницателност, която макар и често да нямаше нищо общо с темата на разговора, доказваше, че мисловните процеси все още чегъртаха някъде затлачените дълбини на съзнанието му.
Изведнъж ме споходи вдъхновение:
— Имам проблем с колата. Трябва да я закарам на ремонт — само дето нямах кола.
Не очаквах от него да ме разпитва повече, но напротив, той видимо се оживи.
— Какъв е проблемът?
— Нещо със скоростната кутия.
— С въздушно охлаждане ли е? Или с двойно?
— С въздушно охлаждане — отвърнах му, пристъпвайки от крак на крак. Не ми харесваше посоката, в която бе поел разговорът. Не разбирах нищо от коли, намирах за непосилна дори смяната на гума.
— Сигурно имаш някоя от онези малки коли с веобразни, шестцилиндрови двигатели.
— Точно така.
— Явно всички хлапета си умират за тях. Не бих позволил на детето си да кара нещо друго освен осем цилиндрова.
Нямах ни най-малка представа как да му отговоря.
Издърпа чекмеджето на бюрото си, започна да вади разни неща, да ги поднася близо до очите си и да ги връща обратно.
— Опитът ми показва, че когато се развали скоростната кутия, колата не става за нищо. Особено когато е шест цилиндрова. По-добре да я закараш на гробището за автомобили. Колкото до мен самия, аз притежавам двуместен десетгодишен олдсмобил. Карам го редовно на преглед, филтърът се сменя на всеки деветстотин километра, а маслото — на всеки пет хиляди. Трябва да внимаваш с автомонтьорските работилници в града — добави той остро.
— Моля?
Най-накрая откри чековата си книжка.
— Може би трябваше да те пратя до касата, но мисля, че става и така — с тези думи отвори чековата си книжка и бавно започна да пише в нея. — Когато в някои от тези гаражи в града разберат, че си от колежа, завишават цените двойно. „Ридиймд Рипеър“ са най-добрите. Много са набожни и вярват в прераждането, но ако не ги наглеждаш, ще ти смъкнат две кожи от гърба.
Откъсна чека и ми го подаде. Погледнах го и сърцето ми замря. Не бърках — попълнен и подписан чек за двеста долара.
— Не им позволявай да ти вземат повече пари, отколкото е необходимо.
— Няма, господине — отвърнах му аз, с едва прикрито ликуване. Какво ли щях да правя с всичките тези пари? Може би щеше дори да забрави, че ми ги е дал.
Доктор Роланд свали надолу очилата си и ме погледна над рамките.
— Гаражът се казва „Ридиймд Рипеър“. На магистрала номер 6 са, а знакът им е във формата на кръст.