— Благодаря ви.
Реех се във висините, докато вървях по коридора с двестате долара в джоба си. Първото нещо, което направих, когато слязох долу, бе да повикам от монетния телефон такси, което да ме отведе в Хампдън. Ако има нещо, в което съм добър, то е да разчитам на себе си. При мен това е дарба.
Какви ги свърших в Хампдън? Честно казано, бях твърде слисан от неочаквания и благоприятен развой, за да свърша кой знае какво. Беше прекрасен ден. До гуша ми бе дошло да бъда беден и без много да му мисля, влязох в един магазин за мъжко облекло на площада и си купих няколко ризи. След това отидох до благотворителния магазин на Армията на спасението и се разрових из кошовете с дрехи. Избрах едно палто от ръчно тъкан туид и кафяви обувки тип „Дерби“14, които ми ставаха, няколко копчета за ръкавели и смешна стара вратовръзка с десен на ловци, които преследват сърни. Оставаха ми все още около стотина долара. Дали да не се отбия в книжарницата? Да отида на кино? Да си купя бутилка скоч? Накрая бях толкова обсебен от предоставилите ми се възможности, че се влачех по озарения от есенното слънце тротоар, мърморейки и усмихвайки се на хората около мен, подобно на селско момче, заобиколено от орляк проститутки. Профучах през хората към уличния телефон, за да си повикам такси, което да ме отведе обратно в колежа.
След като се озовах в стаята, разстлах дрехите на леглото си. Копчетата за ръкавели бяха доста поизносени и с нечии инициали, но блестяха като златни, блещукаха на сънливото есенно слънце, което се лееше през прозореца и се процеждаше на малки жълти локвички по дъбовия под — чувствени, наситени, опияняващи.
Имах усещането, че вече съм преживял веднъж тази сцена, когато следващия следобед Джулиан отвори вратата по абсолютно същия начин, по който го беше направил и първия път — открехвайки я едва-едва и поглеждайки строго през процепа, сякаш вътре в кабинета му имаше нещо чудотворно, което трябва да бъде опазено, нещо, което той не искаше никой друг да види. Това беше усещане, което през следващите месеци щях да опозная много добре. Дори и сега, години по-късно и на километри разстояние, в сънищата си отново се виждам пред тази бяла врата, очаквайки го да се появи подобно на пазителя от приказките: без възраст, винаги нащрек и потаен като дете.
Когато видя, че това съм аз, той отвори вратата малко повече, отколкото предишния път.
— Господин Пипин, ако не се лъжа? — попита той.
Не си направих труда да го поправя:
— Боя се, че да.
Погледна ме за миг:
— Имате прекрасно име. Френски крале са го носили15.
— Зает ли сте сега?
— Никога не съм достатъчно зает за наследник на френския трон, ако наистина сте такъв? — отговори той любезно.
— Боя се, че не съм.
Той се засмя, цитира една старогръцка епиграма за честността като опасна добродетел и за моя голяма изненада отвори вратата и ме въведе в стаята.
Тя беше хубава и не приличаше на кабинет, а бе и по-голяма, отколкото изглеждаше отвън — просторна и бяла, с висок таван. Вятърът поклащаше колосаните завеси. В ъгъла, близо до една ниска поставка за книги, имаше голяма кръгла маса, отрупана с чайници и книги на старогръцки. Навсякъде имаше цветя — рози, карамфили и анемони, които покриваха бюрото му, масата и первазите на прозорците. Розите имаха особено силен аромат. Той се носеше, наситен и тежък, из въздуха, като се смесваше с миризмата на бергамот16 и китайски черен чай, както и с лекия мастилен привкус на камфор. Почувствах се опиянен, докато вдишвах дълбоко. Накъдето и да погледнех, имаше по нещо красиво — килими от Ориента, порцелан, малки, сякаш излезли изпод ръката на ювелири, картини — блясък на разложен цвят, който ме връхлетя, все едно бях пристъпил прага на някоя от онези малки византийски черкви — тъй скромни отвън, а отвътре изпълнени с най-наситените цветове на своите варакосани, натрошени яйчени черупки и парченца мозайка.
Седна в едно кресло край прозореца и ми посочи друго, за да седна и аз.
— Предполагам, че сте тук заради часовете по старогръцки език.
— Да.
Очите му бяха любезни, открити и повече сиви, отколкото сини.
— Семестърът е доста напреднал — допълни той.
— Бих желал отново да го изучавам. Жалко е да го изоставя след две години изучаване.
Той сключи дяволито гъстите си вежди и погледна за миг скръстените си ръце:
— Казаха ми, че сте от Калифорния.
— Да, оттам съм — отвърнах му доста озадачен. Кой ли му беше казал това?
— Не познавам много хора от Западното крайбрежие. Не съм убеден, че там ще ми хареса — направи пауза, леко замислен и смътно обезпокоен. — С какво се занимавате в Калифорния?