Това нямаше нищо общо с Платон и бензиностанцията на баща ми.
— И всичките ми часове с вас ще бъдат на старогръцки?
— Разбира се, че не — засмя се той. — Ще изучаваме Данте, Вергилий, най-различни неща. Но не ви съветвам, след като излезете оттук, да отидете и да си купите екземпляр от „Сбогом, Колумбе“18 (книга, станала прословута с това, че се изисква в часовете по английска литература на първокурсниците), ако простите проявата ми на лошо възпитание.
Жорж Лафорг бе обезпокоен, когато му казах какво възнамерявам да направя:
— Това е сериозна работа. Предполагам съзнавате колко силно ограничени ще бъдат контактите ви с останалата част от катедрата и колежа.
— Той е добър преподавател — отвърнах му аз.
— Никой не е чак толкова добър. Ако по някаква случайност имате недоразумения с него или сте третиран по неподобаващ начин, никой от катедрата няма да бъде в състояние да направи нещо за вас. Моля да ме извините, но не виждам смисъл в това да платите такса от тридесет хиляди долара, само за да ви обучава един преподавател.
Помислих си, че този въпрос трябва да бъде отнесен към фонда за дарения към колежа Хампдън, но не му отговорих.
Той се отпусна назад в стола си.
— Простете ми, но смятах, че елитарните ценности на подобен човек ще ви се сторят отблъскващи. Честно казано, това е първият случай, за който чувам, когато той е приел ученик, който получава толкова значителна финансова помощ. Колежът Хампдън не почива на подобни принципи, тъй като е демократична институция.
— Е, не може да е чак такъв елитарист, след като ме прие сред учениците си — отвърнах аз.
Лафорг не схвана вложения сарказъм.
— Ще ми се да приема, че не е известѐн за финансовата помощ, която получавате — отговори той сериозно.
— Ако не е известѐн, аз пък нямам намерение да го уведомявам.
Часовете на Джулиан се провеждаха в кабинета му. Така или иначе учениците бяха малко на брой, а и нито една учебна стая не можеше да му съперничи по уединеност и удобство. Той бе възприел теорията, че учениците възприемат по-лесно в приятна, неучебна атмосфера, а подобието на парник, което представляваше стаята му, с всички тези цветя в разгара на зимата, олицетворяваше виждането му за това, какво трябва да представлява една учебна стая — платонически микрокосмос.
(— Работа? — каза ми озадачено веднъж, когато използвах тази дума по отношение на класните ни занимания. — Наистина ли смятате, че онова, с което се занимаваме, може да бъде наречено „работа“?
— По какъв друг начин бих могъл да го нарека?
— Аз бих го определил като един от най-великолепните видове игри.)
По пътя за първия си учебен час с Джулиан видях Франсис Абърнати, крачещ горделиво като кос през ливадата, пешовете на черното му палто се развяваха след него като криле на гарван. Вниманието му изцяло бе погълнато от цигарата, която пушеше, но мисълта, че може да ме види, ме изпълни с необяснимо безпокойство. Така че бързо се скрих в рамката на една врата и го изчаках да отмине.
Бях шокиран да го видя седнал на перваза на прозореца, когато се озовах на площадката преди стълбите, водещи към Лицея. Хвърлих му един поглед и също тъй бързо отместих очите си от него и тъкмо щях да го отмина, когато той проговори:
— Почакай — разнесе се гласът му с онова студено, бостънско, почти британско произношение.
Обърнах се.
— Ти новият neanias ли си? — попита подигравателно.
Новият млад мъж. Отговорих му утвърдително.
— Cubitum eamus?19
— Моля?
— Забравѝ.
Прехвърли цигарата в лявата си ръка и ми подаде дясната си. Тя бе кокалеста и с нежна като на момиче кожа.
Не си и направи труда да се представи. Казах му името си след кратко и неудобно мълчание.
Дръпна за последно от цигарата и я изхвърли през отворения прозорец.
— Знам кой си — каза ми той.
Хенри и Бъни бяха вече в кабинета. Хенри четеше книга, а Бъни се беше навел през масата и му говореше на висок тон нещо сериозно.
— … пълна безвкусица, ето какво е то, стари друже. Разочарова ме. Очаквах от теб повече savoir faire20, ако не възразяваш, че така поставям нещата…
— Добро утро — каза Франсис, който ме следваше и затвори вратата.
Хенри вдигна глава, кимна, а после отново я заби в книгата си.
— Здрасти — каза Бъни, което бе последвано от едно, — здравей и на теб. Познай само — обърна се към Франсис отново. — Хенри си е купил монблан.
— Наистина ли? — каза Франсис.