Бъни кимна към чашата върху бюрото на Джулиан, в която имаше тънки черни писалки.
— Казах му да внимава или Джулиан ще си помисли, че я е откраднал.
— Той беше с мен, когато я купих — каза Хенри, без да вдига поглед от книгата си.
— Като стана дума, колко струват тези неща? — запита Бъни.
Не последва отговор.
— Хайде де. Колко? Триста бройката? — той се бе отпуснал с цялата си тежест на масата. — Помня, че казваше колко са грозни. Казваше, че никога няма да пишеш с нищо друго през живота си освен с истинска химикалка.
Тишина.
— Ще ми дадеш да му хвърля още един поглед, нали? — каза Бъни.
Хенри остави книгата, посегна към джоба на сакото си, извади писалката и я постави на масата.
— Ето.
Бъни я взе и започна да я върти из ръцете си.
— Прилича на дебелите моливи, които използвах в първи клас — каза той. — Джулиан ли те убеди да я вземеш?
— Исках писалка.
— Това не е причината, поради която си взел тази.
— Писна ми да дрънкаме за това.
— Намирам я за признак на лош вкус.
— Ти — отвърна Хенри остро, — не си човекът, който ще говори за вкус.
Последва дълго мълчание, през което Бъни се облегна назад в стола си.
— И тъй, какъв тип писалки използваме всички ние тук? — оживено попита Бъни. — Франсоа, ти, както и аз, използваме перодръжки и мастилници, нали?
— Повече или по-малко.
Бъни ме посочи, сякаш беше домакинът в някакво ток-шоу.
— А ти, как ти беше името, Робърт? Какъв тип писалки сте използвали в Калифорния?
— Използвахме химикалки — отвърнах аз.
Бъни кимна дълбокомислено.
— Един честен мъж, господа. Простички желания. Играе с открити карти. Това ми харесва.
Вратата се отвори и близнаците влязоха.
— Какво си се развикал, Бъни? — попита през смях Чарлс, докато с ритник затваряше вратата зад себе си. — Гласът ти се носи из целия коридор.
Бъни отново заразказва историята за монблана. От неудобство се заврях в ъгъла и започнах да разглеждам книгите на етажерката.
— Колко време си изучавал класиците? — попита нечий глас изпод лакътя ми. Беше Хенри, който се бе извъртял в стола си, за да ме наблюдава.
— Две години — отговорих.
— Какво си чел на старогръцки?
— Новия завет.
— Разбира се, че си чел Koine21, — каза той раздразнено. — Какво друго? Навярно Омир. Както и поетите.
Знаех, че последните са силата на Хенри, така че не посмях да излъжа.
— Съвсем малко.
— А Платон?
— Да.
— Целия Платон?
— Някои неща от него.
— Но всичко, което си чел, е било в превод.
Поколебах се малко повече, отколкото трябваше. Той ме погледна невярващо:
— Не може да бъде.
Натъпках ръцете си дълбоко в джобовете на новото си палто.
— Повечето от тях — отвърнах му аз, което далеч не отговаряше на истината.
— Повечето от какво? Предполагам, имаш предвид диалозите? А късни произведения? Плотин22?
— Да — излъгах го. До този ден не бях прочел и думичка от Плотин.
— Какво?
В този момент мозъкът ми блокира и не можах да се сетя за нито едно от нещата, които със сигурност знаех, че са написани от Плотин. Може би „Еклогите“23? По дяволите, не, те бяха от Вергилий.
— Всъщност Плотин не ме интересува чак толкова много.
— Така ли? И защо?
С всичките тези въпроси се почувствах на разпит. Изпълнен с копнеж, се сетих за предишните си часове, онези, които изоставих, заради тези — „Въведение в драмата“ при веселия господин Ланен, който ни караше да лягаме на пода, и докато правехме отпускащи упражнения, се разхождаше около нас и ни повтаряше неща като: „А сега си представете, че тялото ви се изпълва с хладка, оранжева течност“.
Не успях да отговоря на въпроса за Плотин достатъчно бързо според изискванията на Хенри. Той избъбра нещо на латински.
— Моля?
— Няма значение — погледна ме хладно и се наведе над книгата си.
Обърнах се към лавицата с книгите, за да скрия смайването си.
— Сега доволен ли си? — дочух да казва Бъни. — Предполагам, добре си го повъртял на шиш, а?
За мое най-голямо облекчение Чарлс дойде, за да ме поздрави. Той бе дружелюбен и доста спокоен, но едва си бяхме разменили поздрави, когато вратата се отвори и се възцари тишина, влезе Джулиан и тихо я затвори след себе си.
— Добро утро. Запознали сте се с новия ни студент?
— Да — отвърна Франсис с нещо, което приех за отегчение в гласа, докато придържаше стола на Камила, а след това се настани в своя.
— Прекрасно. Чарлс, би ли сложил вода за чая?