Светлината от прозореца се процеждаше право върху лицето й. Под толкова силна светлина повечето хора изглеждат отмити, но нейните чисти, изящни черти бяха дотолкова подчертани, че почти те заболяваше, когато я погледнеш, когато впериш поглед в бледните й, горящи очи, с техните тъмни мигли, в златистото петно на слепоочието й, което постепенно се смесваше с лъскавата й коса, с цвят, топъл като пчелен мед.
— Не много — отвърна тя.
Вперила поглед в някаква точка над главата ми, тя започна да рецитира строфите. Зяпнах я. Дали си имаше приятел — може би Франсис? И тя, и Франсис изглеждаха достатъчно близки, но той не беше от типа хора, които биха били особено заинтересовани от момичета. Тя бе заобиколена от всички тези умни момчета в тъмни костюми, а аз с моите ръце, които не знаех къде да дяна, и провинциалните си маниери нямах кой знае какъв шанс.
На старогръцки гласът й бе рязък, нисък и прекрасен:
— Той падна, спря дъхът му, а от раната
запръска струя кръв, и тя лицето ми
покри с роса от черни капки кървави.
Зарадвах им се аз тъй, както семето
се радва, че кълни под влага Зевсова.25
След като свърши да рецитира, настъпи кратка тишина. За моя изненада Хенри церемониално й намигна през масата.
— Какъв прекрасен откъс — усмихна се Джулиан. — Никога не може да ми омръзне. Но как се случва тъй, че едно толкова отблъскващо нещо като образа на кралицата, която пронизва съпруга си в банята, ни се струва толкова хубав?
— От стъпката е — отвърна му Франсис. — Ямбически тримакър26. Най-грозните пасажи в Дантевия „Ад“, като например онзи за Пиеро да Медичина27 с отрязан нос и говорещ през един кървав отвор на трахеята28, са такива.
— Мога да се сетя за по-ужасяващи и от този — прибави Чарлс.
— Аз също. Но откъсът е великолепен и това се дължи на терцината29. Чуйте музиката в него. Тримакърът в думите на Клитемнестра бие като камбана.
— Но ямбическият тримакър е нещо доста често срещано в старогръцката поезия, нали? — каза Джулиан. — Защо именно този откъс ни спира дъха? Защо не ни привлича някой по-спокоен или по-красив пасаж?
— Аристотел твърди в своята „Поетика“ — каза Хенри, — че неща като труповете, които те карат да изпитваш болка само като ги погледнеш, са по-привлекателни за съзерцание в някое произведение на изкуството.
— Смятам, че Аристотел има право. В края на краищата кои са откъсите, които най-трайно са се вдълбали в паметта ни, кои са онези, които харесваме най-много? Точно тези. Убийството на Агамемнон и гневът на Ахил. Дидона на погребалната клада. Камите на предателите и кръвта на Цезар, спомнете си как Светоний описва тялото му, понесено на носилката, а едната му ръка виси от нея.
— Смъртта е майка на красотата — каза Хенри.
— А какво е красотата?
— Ужасът.
— Добре формулирано — каза Джулиан. — Красотата рядко е мека или утешителна. Точно обратното. Истинската красота винаги е доста стряскаща.
Погледнах към Камила, с лице, обляно от слънчевата светлина и се сетих за онези строфи от „Илиада“, които обичам толкова много, описващи Атина Палада и ужасяващите й блеснали очи.
— А ако красотата е ужасът — каза Джулиан, — тогава какво е желанието? Мислим, че имаме много желания, докато всъщност имаме едно-единствено. Кое е то?
— Да живеем — отвърна Камила.
— Да живеем вечно — каза Бъни, забил брадичка в дланта си.
И чайникът засвири.
Подредиха чашите, Хенри ги напълни със сериозното изражение на мандарин и започнахме разговор за лудостите, причинявани от боговете: поетическа, пророческа и най-накрая — дионисиева.
— Последната е най-загадъчната — каза Джулиан. — Свикнали сме да мислим за религиозния екстаз като за нещо, срещано само в примитивните общества, въпреки че той е често явление и сред развитите народи. Знаете, че гърците не са били кой знае колко по-различни от нас. Били много сдържан народ, изключително възпитани и доста потиснати. Въпреки това често били помитани en masse30 от най-необуздани възторзи — танци, бесове, кръвопролития и видения — които, предполагам, за нас са чиста клинична и нелечима лудост. Някои от гърците обаче можели да потъват и изплуват от нея, когато си поискат. Не можем да определим историите за това като мит. Документирани са много добре, макар че дори и древните историци са били озадачени от тях. Някои твърдят, че всичко е резултат от пост и молитви, други — че се дължат на някаква отвара. Разбира се, груповата природа на истерията също има нещо общо. Но дори и така да е, трудно може да открием обяснение за крайностите на този феномен. Очевидно е, че пируващите се връщали към едно нерационално и предшестващо мисленето състояние, в което личността се подменя с нещо напълно различно, а под „различно“ разбирам нещо, което по всички белези е неморално. Нечовешко.