Замислих се за „Вакханки“31, пиеса, чието насилие и жестокост ме караха да се чувствам неспокоен, подобно на садизма на кръвожадното й божество. В сравнение с другите трагедии, където преобладават разпознаваемите принципи на справедливостта, независимо от нейната жестокост, тази бе тъмно, хаотично и необяснимо тържество на варварството над разума.
— Не ни се ще да го признаем — продължи Джулиан, — но идеята за загубата на контрол повече от всичко останало запленява хората, подчинени на реда, каквито сме самите ние. Всички истински цивилизовани народи — в това отношение древните са били не по-малко цивилизовани от нас — са постигнали тази култивираност чрез съзнателното потискане на отколешната, животинска същност. Дали наистина хората в тази стая са много по-различни от гърците или римляните? Обладани от мисълта за дълг, благочестие, вярност и жертвоготовност? Всички тези неща, които смразяват съвременното мислене?
Вгледах се в лицата на шестимата, насядали около масата. За съвременните разбирания и те бяха доста смразяващи. Сетих се, че всеки друг преподавател щеше да се е обадил в психиатрията само пет минути, след като е чул Хенри да говори за въоръжаването на учениците по старогръцки и отправянето им в бойна колона към Хампдън.
— За всеки разумен човек, особено за перфекционисти, каквито са били древните и каквито сме ние, истинско изкушение е да убие примитивната, емоционална и копнееща същност. Това обаче е грешка.
— Защо? — попита Франсис, накланяйки се леко напред.
Джулиан изви едната си вежда в знак на недоумение, дългият, придаващ мъдро излъчване нос даваше на профила му лек наклон напред, подобно на ликовете от етруските барелефи.
— Защото е опасно да се пренебрегва съществуването на ирационалното. Колкото по-рафиниран е човек, колкото по-образован и по-потиснат е, толкова по-голяма нужда има да впрегне примитивните импулси, които с такава мъка укротява. В противен случай тези мощни и древни сили ще се трупат и набират скорост, докато най-накрая отприщят яростта си. Пороят ще бъде много по-буен заради забавянето и нерядко ще придобие такава мощ, че напълно ще отнесе волята. Пример за това какво се случва, когато липсва такава предпазна клапа, са римляните. Императорите. Да вземем грозния, доведен син Тиберий, който се опитва да отговори на очакванията на своя пастрок Август. Замислете се за огромното и непоносимо напрежение, под което се е намирал, щом е трябвало да върви по стъпките на един спасител, на един бог. Народът го мразел. Колкото и да се опитвал, никога не бил достатъчно добър, никога не могъл да се отърве от омразната си същност и накрая бентът се скъсал. Собствените му перверзии го отнасят и той умира стар и луд, изгубен сред градините на удоволствията на Капри. Дори там не се чувствал щастлив, както бихте очаквали, бил нещастен. Преди смъртта си написал писмо до сената. „Нека всички богове и богини да ме споходят с цялата разрушителност, на която са способни, по-голяма от онази, която усещам, че ежедневно трови кръвта ми.“ Замислете се за онези, които са го последвали — Калигула и Нерон.
Замлъкна за миг:
— Геният на римляните, а вероятно и техният недостатък се заключава в тяхното маниакално пристрастие към реда. Виждаме го в архитектурата им, в литературата, в законите — това яростно отрицание на тъмнината, на безумието и хаоса — той се разсмя. — Лесно откриваме обяснение за това защо римляните, които по принцип са толерантни към чуждите религии, преследват толкова безмилостно християните. Нима идеята, че един обикновен престъпник е възкръснал от мъртвите, не е абсурдна? Колко отблъскващо е, че последователите му го почитат, като пият от кръвта му! Липсата на логика ги плашела и те направили всичко възможно, за да унищожат тази религия. Всъщност, мисля си, че причината за толкова крайните мерки, които предприемат, не се дължи само на страха, а на това, че са неудържимо привлечени от християнството. Често прагматиците са изненадващо суеверни. Въпреки цялото им здравомислие има ли народ, който да живее в по-голям страх от свръхестественото, от римския? Гърците били различни. Подобно на римляните неудържимо ги влечели редът и симетрията, но същевременно знаели колко е глупаво да отричат невидимия свят, старите богове. Чувства, тъмнина, варварство — погледна за миг към тавана, изражението му бе почти разтревожено. — Спомняте ли си за разговора ни преди малко, когато обсъждахме, че понякога най-кървавите и ужасяващи неща са най-красивите? Чисто древногръцка идея, при това много дълбока. Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво. А какво би било по-красиво и по-ужасяващо за души като нашите и като на древните гърци от пълната загуба на контрол? Само за миг да отхвърлим оковите на съществуването, да изтръгнем нещастието от смъртното си същество? Еврипид говори за менадите: с глави, отметнати назад и гърла, изпънати към звездите, „прилични повече на кошути, отколкото на човешки същества“. Да бъдем напълно свободни! Разбира се, че човек е способен да извади на бял свят тези разрушителни страсти по един по-вулгарен и по-несъвършен начин. Но колко по-прекрасно би било да ги отприщи в един-единствен изблик! Да пее, крещи и танцува босоног посред нощ в гората, лишен, подобно на животно, от мисълта за тленността си! Това са мощни мистерии. Рев на бикове. Извори от мед, бликащи от земята. Ако открием достатъчно сила в душата си, ще можем да разкъсаме воала и да погледнем право в лицето тази гола и ужасяваща красота. Ще се оставим на божествата да ни сдъвчат, погълнат, изтръгнат костите ни, а после да ни изплюят преродени.