Всички се бяхме навели напред и не помръдвахме. Бях зяпнал с отворена уста и усещах всяко вдишване на тялото си.
— За мен в това се крие ужасяващата притегателна сила на дионисиевия ритуал. Трудно ни е да си го представим. Този огън на чистото същество.
* * *
След края на часа бродех на долния етаж като в просъница, главата ми се въртеше, но ясно и болезнено осъзнавах, че съм жив и млад и край мен се е разстлал един прекрасен ден: небето бе дълбоко, дълбоко и болезнено синьо, а вятърът пилееше червените и жълтите листа като вихър от конфети.
Красотата е ужас. Треперим пред всичко, което наричаме красиво.
Същата нощ записах в дневника си: „Сега дърветата са шизофренични и започват да губят контрол, побеснели от шока на своите нови огнени премени. Някой, не беше ли Ван Гог, беше казал, че оранжевото е цветът на лудостта. Красотата е ужас. Искаме тя да ни погълне, да се скрием в огъня, който ни пречиства.“
Отидох до пощата (преситени студенти, работна атмосфера), бях все още необяснимо замаян и надрасках картичка до майка си: огнени кленове, планински поток. Изречението на гърба на картичката гласеше следното: „Възнамерявам да видя есенния листопад между 25 септември и 15 октомври, когато е най-ослепителен“.
Тъкмо я пусках в кутията за писма за страната, когато видях Бъни, който, обърнат с гръб към мен, преглеждаше редицата от номерирани пощенски кутии. Спря се пред моята и пъхна нещо в нея. После скришом се изправи и бързо излезе с ръце в джобовете и мятаща се във всички посоки коса.
Изчаках, докато си тръгне, и се запътих към кутията си. Вътре открих кремав плик от плътна, твърда и много официална хартия, но написаното с молив бе разкривено и детско, като на ученик в пети клас. Бележката вътре също бе написана с молив, почеркът — ситен, неравен и труден за четене:
„Ричард, друже,
Какво ще Кажеш да Обядваме в неделя, около един? Знам едно Страхотно малко местенце. Коктейли и всичко останало. Аз черпя. Моля ела.
Твой Бъни
p.s. носи Вратовръзка. Сигурен съм, че така и така ще носиш, но ще измъкнат някоя отвратна от гардероба и ще те накарът (не съм сигурен в правописа) да я Сложиш, ако Нямаш.“
Разгледах бележката внимателно, прибрах я в джоба си и тъкмо излизах, когато едва не се сблъсках с доктор Роланд, който влизаше в същия момент. В първия миг сякаш не ме разпозна и точно когато си мислех, че ще се измъкна, проскърцващият механизъм в главата му се задвижи, свали шкафа с проблясъците на разпознаването и с мъка го придърпа от прашната авансцена.
— Здравейте, доктор Роланд — поздравих, загубил всякаква надежда.
— Как е тя, момче?
Имаше предвид измисления ми автомобил. Кристин32. Мечтата на колела33.
— Добре — отвърнах.
— Закара ли я в „Ридиймд Рипеър“?
— Да.
— Проблем с колектора.
— Да — казах и осъзнах, че преди това му бях казал, че е трансмисията. Но доктор Роланд се бе впуснал в подробна лекция на тема поддръжката и функционирането на уплътнението на колектора.
— А това — заключи той, — е един от основните проблеми с чуждестранните автомобили. По този начин се губи много масло. Тубите с масло ще ти помогнат, но те пък не растат по дърветата.