— Здрасти — поздрави той и бързо ме набута вътре, като отново заключи вратата зад гърба ми. — Какво мога да направя за теб тази вечер?
— А, нищо, благодаря. Търся Джуди. Къде е тя?
— Добре — отвърна Клоук и се върна към заниманията си. — Тя е в работилницата за костюми. Помислих, че може би тя те е пратила. Харесвам я, но защо трябва да прави от всичко толкова голяма работа, което никак не е гот. Не е гот… — внимателно избута отмерения прах в една отворена хартия. — Изобщо — ръцете му трепереха, беше очевидно, че здраво бе бръкнал в кацата със собствената си стока. — Наложи се да изхвърля моите везни и след цялата тая бъркотия, дето се случи, какво по дяволите трябваше да направя? Да отида до амбулаторията? Тя по цял ден тичаше наоколо, по обед и т.н., потъркваше носа си и викаше „Грамче тук, грамче там“, за щастие никой не разбра за какво, дявол я взел, говореше, но въпреки това — кимна към отворената книга до себе си, „История на изкуството“ на Дженсън, която на практика бе нарязана на парчета. — Дори тези шибани пакетчета. Набила си е в главата, че трябва да са шик, Боже, отваряш ги, а вътре шибаният Тинторето. Побеснява, ако ги отрежа така, че задникът на купидончето или каквото и да е там, не е точно в средата. Как е Камила? — каза и погледна нагоре.
— Добре е — отговорих. Не исках да мисля за Камила. Не исках да мисля за нищо, което бе свързано с гръцкия или с часовете по гръцки.
— Харесва ли й новото място? — попита Клоук.
— Моля?
Изсмя се.
— Не знаеш ли? Тя се премести.
— Какво? Къде?
— Не знам. Вероятно надолу по улицата. Отбих се да видя близнаците… ще ми подадеш ли ножчето за бръснене, моля?… Вчера се отбих да ги видя и Хенри й помагаше да прибере нещата си в кашони — бе спрял да работи с везните и кълцаше с ножчето магистралки върху огледалото. — Чарлс отива в Бостън за лятото, а тя остава тук. Каза, че не искала да остава сама в къщата, а пък въртелите да го преотдава под наем били много. Явно доста от нас ще са тук през лятото — той ми предложи огледалото и навита на руло двадесетачка. — Ние с Брам точно сега си търсим място.
— Това е много добро — казах половин минута по-късно, когато първите еуфорични искри започнаха да достигат до нервните ми окончания.
— Нали. Превъзходно е, нали? Особено след гадния боклук на Лаура, който се разпространяваше напоследък. Онези от ФБР го изследвали и казали, че е около осемдесет процента талк — той си избърса носа. — Като стана дума, говориха ли с теб изобщо?
— От ФБР? Не.
— Изненадан съм. След цялата тази глупотевина със спасителната лодка, с която подлудиха всички.
— За какво говориш?
— Боже, наговориха какви ли не странни неща. Имало заговор. Знаели, че Хенри, Чарлс и аз сме замесени. Здраво сме били загазили, а в спасителната лодка имало място само за един. И това щял да бъде онзи, който първи проговорел — отново подсмръкна и потърка носа си. — С две думи, стана по-зле, когато баща ми изпрати адвокат. „Защо ти е адвокат, ако си невинен“ и всякакви такива тъпотии. Проблемът бе, че дори и шибаният адвокат не можа да разбере какво се опитваха да ме накарат да призная. Непрекъснато повтаряха, че приятелите ми Хенри и Чарлс са ме натопили. Те били виновните и ако не съм се разприказвал, можело да ме обвинят за нещо, което дори не съм извършил.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите, при това не само от кокаина.
— Да се разприказваш? За какво?
— Убий ме, не знам. Адвокатът ми каза да не се притеснявам, че това били пълни глупости. Говорих с Чарлс, който каза, че и на него му пробутвали същото. Искам да кажа — знам, че харесваш Хенри, но според мен той доста оплеска цялата история.
— Моля?
— Ами той е толкова изпълнителен, вероятно дори не е закъснявал да връща книгите в библиотеката, а изведнъж, внезапно, му се нахвърли шибаното ФБР. Не знам какво, по дяволите, им е казал, но се опитваше да ги насочи навсякъде другаде, освен към себе си.
— В каква посока например?
— Например към мен — посегна за цигара. — И, не ми се ще да го казвам, но си мисля, че и към теб.
— Към мен?
— Аз никога не съм споменавал името ти, човече. Почти не те познавам. Но го бяха научили отнякъде. А не беше от мен.
— Искаш да кажеш, че наистина са споменавали името ми? — попитах след зашеметено мълчание.
— Може би Марион им е споменала, не знам. Един Господ знае, но знаеха името на Брам, Лаура, дори на Джъд Макена… Споменаха твоето само веднъж-дваж накрая. Не ме питай защо, но останах с впечатлението, че феберейците са идвали да говорят с теб. Струва ми се, че беше в нощта, преди да намерят тялото на Бъни. Идваха да говорят с Чарлс, нали знаеш, но Хенри се обадил и му казал, че са тръгнали натам. Това беше, когато бях отседнал у близнаците. Аз също не исках да ги виждам, та тръгнах за Брам, а Чарлс май пое към някакъв градски бар и се напил до козирката.