— Здравей, Ричард. Какво става?
Отново трябваше да разказвам всичко.
— Колко каза, че му е температурата? Тридесет и девет и половина?
— Да.
— Доста е висока, нали?
Отвърнах му, че според мен е така.
— Даде ли му няколко аспирина?
— Преди известно време.
— Ами тогава защо не изчакаш да видиш. Сигурен съм, че ще се оправи.
Точно това исках да чуя.
— Имаш право — казах.
— Вероятно е настинал, когато е спал на открито. Сигурен съм, че на сутринта ще бъде по-добре.
Прекарах нощта на кушетката в кабинета на доктор Роланд. След закуска се прибрах в стаята си с кифли с боровинков пълнеж и литър и половина портокалов сок, които с невероятни трудности успях да открадна от бюфета на столовата.
Чарлс бе буден, трескав и замаян. По състоянието на завивките разбрах, че нощта е била тежка — бяха разбъркани и намотани, одеялото се влачеше по пода, а там където бе измъкнал чаршафите, се виждаше покрития с петна матрак. Каза, че не е гладен, но успя да поеме немощно няколко глътки от портокаловия сок. Забелязах, че остатъкът от кошерното вино бе изчезнал през нощта.
— Как се чувстваш? — попитах го.
Отпусна глава върху омачканата възглавница.
— Главата ме боли — отвърна сънливо. — Сънувах Данте.
— Алигиери?
— Да.
— Моля?
— Бяхме в дома на семейство Коркоран — измънка той. — Данте беше там. А с него и някакъв дебел приятел с карирана риза, който ни крещеше.
Измерих му температурата. Беше точно тридесет и девет. Малко по-ниска, но все още доста висока за сутринта. Дадох му още няколко аспирина, записах му номера на кабинета на доктор Роланд в случай, че иска да ми се обади, но когато разбра, че тръгвам, той се извърна и ме погледна толкова замаяно и безнадеждно, че ме смрази посред обясненията ми за това как централата прехвърля обажданията към кабинетите на администрацията през почивните дни.
— Или пък ще остана тук — казах. — Само ако няма да те притеснявам.
С мъка се изправи на лакти. Очите му бяха кръвясали и блестяха.
— Не отивай. Страхувам се. Остани за малко.
Помоли ме да му почета, но единственото, с което разполагах, бяха учебниците по гръцки, а той не искаше да отида до библиотеката. Играхме юка върху речник, нагласен в скута му и когато той започна да се чувства малко по-добре, преминахме на казино. Спечели първите няколко игри. После започна да губи. При последната ръка, той раздаваше, бе разбъркал картите толкова лошо, че на практика те излизаха точно в същата поредица, което не правеше играта кой знае колко предизвикателна, но той бе толкова разсеян, че продължи да трупа, вместо съвсем лесно да увеличи секвенцията или да затвори. Тъкмо посягах, за да увелича поредицата си, когато ръката ми докосна неговата и се стреснах от това колко суха и гореща бе тя. В стаята бе топло, но той трепереше. Премерих му температурата. Отново се бе покачила на тридесет и девет и половина.
Слязох, за да се обадя на Франсис, но нито той, нито Хенри си бяха вкъщи. Качих се обратно. Нямаше никакво съмнение — Чарлс изглеждаше ужасно. За миг останах на вратата, загледан в него, а после казах:
— Изчакай малко — и се запътих надолу по коридора към стаята на Джуди.
Намерих я да лежи на леглото. Гледаше някакъв филм с Мел Гибсън, бе заела касетата от видео отдела. Някак си успяваше едновременно да си лакира ноктите, да пуши цигара и да пие диетична кола.
— Виж Мел — каза тя. — Не е ли направо очарователен? Ако се отбие и поиска да се оженим, няма да се колебая и за секунда.
— Джуди, какво би направила, ако имаш тридесет и девет и половина градуса температура?
— Щях да отида при шибания лекар — отвърна тя, без да отмества поглед от телевизора.
Обясних й за Чарлс.
— Много е болен. Какво според теб да направя?
Размаха ръката си с дълги червени нокти във въздуха, сушеше я, очите все така бяха забити в екрана.
— Закарай го в спешното.
— Така ли?
— В неделя следобед няма да намериш никакъв лекар. Искаш ли колата ми?
— Би било страхотно.
— Ключовете са на бюрото — каза тя разсеяно. — Чао.
Откарах Чарлс в болницата с червения корвет. Очите му блестяха, седеше тихо и гледаше право напред, бе опрял дясната си буза в стъклото на вратата, за да се охлажда. Докато преглеждах списанията, които вече бях гледал, той седеше, без да помръдва и зяпаше една избледняла фотография от 1960-те години, която бе срещу него. На нея бе изобразена медицинска сестра, притиснала пръст с бял нокът към оцветени с бледо червило устни, което придаваше на снимката леко порнографски вид и заповеднически приканваше да се пази тишина в болницата.