Купихме на Чарлс „Къти Сарк“ в плоска бутилка, кошница с плодове, кутия петифури и китайски шах. Вместо да изкупим запасите от карамфили за деня в цветарския магазин, взехме една орхидея на жълти и червеникавокафяви петна в червена глинена саксия.
По пътя към болницата разпитах Франсис какво се бе случило през почивните дни.
— Прекалено е разстройващо. Сега не искам да говоря за това. Видях я. У Хенри.
— Как е тя?
— Добре е. Малко угрижена, но като цяло е добре. Каза, че не искала Чарлс да знае къде е и това било всичко. Иска ми се да можех да говоря с нея насаме, но разбира се, Хенри не излезе от стаята и за секунда — той бръкна неспокойно в джоба си за цигарите. — Може да ти звучи налудничаво, но бях малко разтревожен, знаеш ли? Че нещо й се е случило.
Нищо не казах. Същата мисъл ми бе минала през ума неведнъж.
— Искам да кажа, не че съм си помислил, че Хенри ще я убие или нещо такова, но знаеш ли… беше странно. Така, както изчезна, без да каже на никого нищо. Аз… — поклати глава. — Не ми е приятно да го споменавам, но понякога се чудя за Хенри. Особено с неща като… ами нали се сещаш какво имам предвид?
Не му отговорих. Всъщност много добре знаех какво иска да каже. Но то беше прекалено ужасно, за да може някой от нас да се изправи и да го изрече.
Чарлс бе в стая с още един човек. Леглото му бе по-близо до прозореца и една завеса го отделяше от другия в стаята, за когото установихме, че е началникът на пощата в окръг Хампдън и бе там за операция на простатата. От неговата страна имаше много кошници с цветя, доставени от куриерската фирма и сълзливо сантиментални картички, желаещи му бързо оздравяване, залепени по стената. Беше се подпрял в леглото и говореше с някакви свои шумни роднини: носеше се миризма на храна, смях, всичко бе весело и уютно. След нас с Франсис се домъкнаха още посетители, които поспираха за миг, за да надникнат любопитно зад завесата към Чарлс, който мълчеше, сам и проснат по гръб със система в ръката. Лицето му бе подпухнало, кожата — груба и грапава на вид, а по нея бе избил някакъв обрив. Косата му бе толкова мръсна, че изглеждаше кафява. Гледаше анимационни филмчета по телевизията, жестоки филмчета, в които малки животинчета, прилични на невестулки, разбиваха коли и се удряха едно друго по главите.
Опита да се изправи, когато влязохме в неговата част. Франсис дръпна завесата зад нас почти в лицата на любопитните посетители на началника на пощата — две жени на средна възраст, които си умираха да огледат добре Чарлс, а едната подаде врат и изграчи едно „добро утро“ през процепа в завесата с надеждата да подхване разговор.
— Дороти! Луиз! — извика някой от другата страна. — Насам!
Последваха забързани стъпки по балатума, кудкудякане и шумни поздрави.
— Проклети да са — каза Чарлс. Гласът му бе пресипнал и едва шепнеше. — През цялото време при него има хора. Непрекъснато влизат, излизат и се опитват да ме видят.
За да го разсея, му подадох орхидеята.
— Невероятно! Купил си я за мен, Ричард? — изглеждаше трогнат. Исках да му обясня, че е от всички нас, без, разбира се, да споменавам името на Хенри, но Франсис ми хвърли предупредителен поглед и не си отворих устата.
Извадихме подаръците от торбата. Почти очаквах да се нахвърли на уискито, да го отвори яростно, но той просто благодари и прибра бутилката в чекмеджето под подвижния пластмасов поднос над леглото му.
— Говори ли със сестра ми? — обърна се към Франсис. Каза го толкова студено, сякаш питаше „Говори ли с адвоката ми?“
— Да — отговори Франсис.
— Добре ли е?
— Така изглежда.
— Какво има да каже за свое оправдание?
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Надявам се, си й предал, че съм казал да върви по дяволите.
Франсис не отговори. Чарлс взе една от книгите, които му бях купил и я запрелиства напосоки.
— Благодаря, че се отбихте. Сега съм малко уморен.
— Изглежда ужасно — каза Франсис в колата.
— Трябва да има някакъв начин да оправим тази работа — казах. — Вероятно можем да накараме Хенри да иде да го види и да се извини.
— Каква ще е ползата от това според теб? Поне докато Камила е в „Албемарл“?
— Ами тя не знае, че той е в болница, нали? Случаят е извънреден.
— Не знам.
Чистачките на предното стъкло щракаха напред-назад. На едно кръстовище полицай с дъждобран регулираше движението. Беше полицаят с рижите мустаци. Разпозна автомобила на Хенри, усмихна ни се и ни даде знак да преминаваме. И ние му се усмихнахме, махнахме му, хубав ден, две момчета на разходка, а после пътувахме една-две пресечки сред мрачна и прокобна тишина.