Мислех си, че всеки миг ще спре, но не го направи, така че най-накрая отворих и влязох през задната врата.
— Хенри — казах, — какво правиш?
Спокойно вдигна поглед, изобщо не бе изненадан, че ме вижда.
— Акари. Пролетта бе влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка — пусна парцала във ведрото. Не за първи път забелязах колко добре изглеждаше напоследък, как суховатото му, малко тъжно поведение бе отстъпило място на малко по-непринудено и по-естествено. Никога не бях мислил Хенри за хубав, всъщност винаги съм предполагал, че само официалността на държанието му го спасяваше от посредствеността, поне що се отнася до външния вид, но сега, когато не бе толкова вдървен и скован в движенията си, в него имаше някакво уверено изящество, чиято плавност и лекота ме изненадаха и ми напомняха на хищна котка. Един кичур коса бе надвиснал над челото му.
— Това е Кралицата на виолетките — каза и посочи розовия храст. — Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 година. А тази е „мадам Исак Периер“. Цветовете й миришат на малини.
Попитах:
— Камила тук ли е?
По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито пък забелязах някакъв опит да го прикрие.
— Не — отговори и се зае отново с работата си. — Спеше, когато си тръгнах. Не исках да я будя.
Беше шокиращо да го чуя да говори за нея с подобна интимност. Плутон и Персефона. Погледнах гърба му, изправен вдървено като на пастор и се опитах да си ги представя заедно. Големите му бели ръце с квадратните нокти.
Хенри каза неочаквано:
— Как е Чарлс?
— Добре е — отговорих след кратко неловко мълчание.
— Предполагам, че скоро се прибира вкъщи.
Един мръсен брезент плющеше силно на покрива. Хенри продължаваше да работи. Тъмните му панталони с тиранти кръстосани на облечения му с бяла риза торс, му придаваха смътна прилика с амиш189.
— Хенри.
Не вдигна поглед.
— Хенри, не е моя работя, но за Бога, надявам се, че знаеш какво правиш — казах аз. Замлъкнах в очакване на някакъв отговор, но такъв не последва. — Не си виждал Чарлс, но аз съм го виждал и мисля, че не разбираш в какво състояние е. Питай Франсис, ако не ми вярваш. Дори Джулиан е забелязал. Опитах се да ти кажа, но просто не мисля, че разбираш. Той не е на себе си и Камила няма никаква представа от това, а не знам какво ще правим, когато се прибере вкъщи. Дори не съм сигурен, че ще може да остане сам. Искам да кажа…
— Извинявай — прекъсна ме Хенри, — би ли ми подал онези градинарски ножици?
Последва дълго мълчание. Най-накрая той се пресегна и сам си ги взе.
— Добре — каза любезно. — Няма значение.
Много внимателно раздели стъблата и преряза едно през средата, като държеше ножиците под определен ъгъл и положи всички усилия, за да не нарани едно по-голямо, което бе най-близо.
— Какво, по дяволите, ти става? — беше ми доста трудно да не се развикам. Прозорците на апартамента на горния етаж, който гледаше към вътрешния двор, бяха отворени, чух хора да говорят, слушаха радио, движеха се насам-натам. — Защо трябва да създаваш толкова трудности за всички?
Той не се обърна. Сграбчих ножиците от ръцете му и ги захвърлих, те издрънчаха на тухлите.
— Отговори ми.
Дълго време се гледахме един друг. Зад очилата очите му не трепваха, бяха наситено сини.
Най-после той тихо каза:
— Кажи ми.
Напрежението в погледа му ме изплаши.
— Какво?
— Не си способен да изпитваш силни чувства към другите, нали?
Останах слисан.
— За какво говориш? Разбира се, че изпитвам.
— Така ли? — погледна ме учудено. — Не ми се вярва. Няма значение — каза след дълга и напрегната пауза. — Аз също.
— Какво се опитваш да кажеш?
Сви рамене.
— Нищо. Може би само това, че през по-голямата си част животът ми е бил банален и безцветен. Мъртвешки, искам да кажа. За мен светът винаги е бил празно място. Чувствах се мъртъв с всичко, което правех — изтупа пръстта от ръцете си. — Но после всичко се промени. В нощта, когато убих онзи човек.
Бях отвратен, както и леко изплашен от едно толкова открито споменаване на нещо, за което по взаимно съгласие и почти изключително се говореше с кодове, с определени фрази и десетки различни евфемизми.
— Това бе най-важната нощ в живота ми — продължи той спокойно. — Тя ми позволи да правя онова, което винаги съм искал най-много.
— Което е?
— Да живея, без да се замислям.
Пчелите жужаха силно в орловия нокът. Обърна се към розовия храст, разреждаше най-малките разклонения при върха.