— Ами, току-що секретарката на катедрата по литература и лингвистика бе тук — подхвана той. — Донесе ми писмо. В канцеларията имат кутии за входяща и изходяща кореспонденция, човек може да оставя неща, които трябва да бъдат напечатани или пък да си взема съобщенията от там, въпреки че аз никога не го правя. Всеки, с когото имам и най-малкото желание да си говоря, знае къде да ме намери. Това писмо — посочи го, а то лежеше на масата до очилата му за четене, — което е за мен, някак си се оказало в кутията на някой си господин Морз, който явно е в академичен отпуск191. Тази сутрин синът му се отбил да прибере пощата и открил, че това писмо погрешно е оставено в отделението на баща му.
— Какво писмо? — попита Франсис и се наведе по-близо до него. — От кого е?
— От Бъни — каза Джулиан.
Ужасът се заби като остър нож дълбоко в сърцето ми. Зяпнахме го, безмълвни. Джулиан ни се усмихна, като остави една драматична пауза, за да може недоумението ни да разцъфти напълно.
— Разбира се, то не е наистина от Едмънд. Фалшификат е, при това не много добре направен. Писмото е написано на машина, няма подпис или дата. А това не изглежда твърде достоверно, нали?
Франсис намери сили да продума:
— Написано на машина?
— Да.
— Бъни нямаше пишеща машина.
— Да, той беше мой студент почти четири години и никога не ми е предавал нещо напечатано на машина. Доколкото знам, той изобщо не знаеше да пише на машина. Нали? — погледна ни Джулиан изпитателно.
— Не — отговори Франсис сериозно и замислено след кратка пауза, — не, мисля че имаш право — аз също потвърдих тази мисъл, макар и двамата с Франсис да знаехме, че Бъни можеше да пише на машина. Нямаше своя машина, което си бе самата истина, но често заемаше тази на Франсис или използваше някоя от заяждащите механични машини в библиотеката. Не бихме го изтъкнали, но никой от нас никога не бе предавал нещо напечатано на Джулиан. Причината за това бе проста. Не беше възможно да пишеш на гръцки с англоезична машина. Хенри имаше малка гръцка преносима машина, която бе купил по време на ваканцията си на Миконос, но никога не я използваше, защото, както ми бе обяснил, клавиатурата била подредена различно от английската и му отнемало пет минути да напише името си.
— Ужасно тъжно е, когато някой се опитва да изиграе такъв номер — каза Джулиан. — Не мога да си представя кой би направил подобно нещо.
— Колко време е седяло в пощенската кутия? — попита Франсис. — Знаеш ли?
— Това е друг въпрос — отговори Джулиан. — Може да е било пъхнато по всяко време. Секретарката каза, че синът на господин Морз не бил идвал да прибира пощата на баща си от март. Което, разбира се, не означава, че не е могло да бъде оставено и вчера — посочи плика на масата. — Виж, на него е напечатано само името ми, няма обратен адрес, дата, нито пък пощенска марка. Очевидно е работа на някой маниак. Работата обаче е там, че не мога да си представя кой би искал да си прави толкова жестока шега. Почти ми се прииска да кажа на ректора, въпреки че, Бог ми е свидетел, след цялата шумотевица не искам отново да разбунвам нещата.
Сега, когато първият ужасяващ шок бе отминал, започнах да дишам по-леко.
— Какво пише в него? — попитах.
Джулиан сви рамене.
— Ако искаш, можеш да го прочетеш.
Взех писмото. Франсис гледаше през рамото ми. Беше написано с широка разредка, на пет-шест малки страници, някои от които приличаха на хартията за писане, която имаше Бъни. Листата бяха горе-долу еднакви по формат, но не всички съвпадаха. По това как лентата бе отпечатала някоя буква — понякога наполовина червена, наполовина черна — прецених, че писмото бе писано на машината в денонощната читалня.
Самото писмо бе несвързано, неясно и — така установи изненаданият ми поглед — без съмнение истинско. Прехвърлих го набързо и помня от него толкова малко, че не съм в състояние да го възпроизведа, но помня как си помислих, че ако Бъни го е писал, значи е бил много по-близо до нервния срив, отколкото сме си мислели. Беше пълно с обиди от най-различен вид, които бе трудно да си представя, че Бъни би използвал в писмо до Джулиан дори и при най-тежките обстоятелства. Не беше подписано, но имаше няколко ясни препратки, които ясно даваха да се разбере, че Бъни Коркоран или някой, представящ се за него, бе авторът. Беше с лош правопис, което за щастие не говореше почти нищо на Джулиан, тъй като Бъни пишеше толкова зле, че обикновено някой от нас преглеждаше работата му, преди да я предаде. Ако не бе препратката към убийството в Батънкил, дори аз щях да се усъмня в авторството на писмото, толкова изопачено и параноично бе то. „Той“ — (това бе Хенри, или поне така се казваше в писмото до един момент) — „е едно шибано Чудовище. Убил е човек и иска и Мен да убие. Всички са в играта. Мъжът, когото убиха през октомври, в окръг Батънкил. Казваше се Макрий. Мисля, че са го пребили до смърт, ама не съм сигурен.“ Имаше и други обвинения — някои от тях верни (сексуалните контакти на близнаците), други — не. Но всички бяха толкова безумни, че само дискредитираха писмото като цяло. Никъде не се споменаваше моето име. Писмото имаше отчаян, пиянски тон, който не ми бе непознат. Но това ми хрумна доста по-късно. Сега смятам, че навремето е отишъл в денонощната читалня и е написал писмото през същата онази вечер, когато дойде пиян в стаята ми, неизвестно дали е преди или след това, вероятно след, от което следва, че е било чист късмет да не се натъкнем един на друг, когато се бях запътил към факултета по естествени науки, за да се обадя на Хенри. Помня само още едно нещо и това бе заключителният ред, това бе и единственото, което видях и което предизвика силна болка у мен: „Моля те да ми Помогнеш, ето защо ти пиша, ти си единственият, който може.“