— Ами не знам кой го е написал — каза накрая Франсис, тонът му бе небрежен и напълно нормален. — Но, който и да е той, със сигурност не може да пише правилно.
Джулиан се разсмя. У него явно нямаше и следа от съмнение, че писмото би могло да е истинско.
Франсис взе писмото и заразглежда замислено страниците. Спря се на предпоследния лист, който бе малко по-различен на цвят от останалите и го обърна лениво.
— Изглежда, че… — започна и спря.
— Изглежда че какво? — любезно попита Джулиан.
Франсис се поколеба за миг, преди да продължи.
— Изглежда, че който и да го е написал, има нужда от нова лента за машината — каза той, но не това си мислеше, или пък аз. Не това се канеше да каже. То бе родено спонтанно в съзнанието му, когато бе обърнал несъвпадащия лист и тогава двамата видяхме с ужас, какво имаше на гърба му. Беше лист хартия от хотел, гравиран в горната част с адреса и винетката на „Екселсиор“ — хотелът, в който Бъни и Хенри бяха отседнали в Рим.
По-късно, обхванал глава с ръце Хенри ни каза, че в деня преди да умре Бъни поискал от него да му купи нова кутия с принадлежности за писане. Била скъпа работа, кремава на цвят, внос от Англия, най-доброто, с което разполагал магазина в града.
— Само ако му я бях купил — каза той. — Поиска ми я поне половин дузина пъти. Аз пък си мислех, че няма кой знае какъв смисъл, нали разбирате, че…
Листът от „Екселсиор“ не бе особено плътен или хубав. Хенри предположи, най-вероятно правилно, че Бъни бе стигнал до дъното на кутията, ровил е по бюрото си и го е открил, приблизително еднакъв по размер, само го е обърнал, за да използва гърба.
Опитах се да не го гледам, но листът продължаваше да се промъква в полезрението ми. Дворец, изрисуван със синьо мастило, с пищен шрифт като от италианско меню. Сини ръбове на хартията. Човек не можеше да го сбърка.
— Ако трябва да съм искрен — поде Джулиан, — дори не го довърших. Очевидно е, че авторът му е доста нестабилен психически. Разбира се, не го твърдя, но мисля, че е било написано от друг студент, нали така?
— Не си представям член на преподавателското тяло да напише подобно нещо, ако това имаш предвид — каза Франсис и обърна листа с винетката обратно. Не се спогледахме. Знаех точно какво си мислеше „Как да откраднем тази страница? Как можем да я измъкнем?“
Приближих се до прозореца, за да отвлека вниманието на Джулиан.
— Прекрасен ден, нали? — казах аз, обърнал гръб и на двамата. — Човек почти няма да повярва, че преди по-малко от месец земята бе покрита със сняг… — продължих да дрънкам, като почти не съзнавах какво говоря и се боях да погледна назад.
— Да — отвърна вежливо Джулиан, но гласът му не дойде от там, от където очаквах, а от малко по-далеч, близо до библиотеката. Обърнах се и видях, че си облича палтото. От изражението по лицето на Франсис разбрах, че не е успял. Беше полуизвърнат и наблюдаваше Джулиан с крайчеца на окото си. Той се обърна, за да се изкашля и за миг ми се стори, че щеше да успее да го измъкне, но едва бе издърпал страницата, когато Джулиан се обърна, Франсис нямаше друг избор освен небрежно да я върне на мястото й, сякаш страниците се бяха разбъркали и просто ги подреждаше.
Джулиан бе до вратата и ни се усмихна:
— Готови ли сте, момчета?
— Разбира се — отговори Франсис с повече ентусиазъм, отколкото знаех, че изпитваше. Остави писмото, сгънато, обратно на масата и двамата последвахме Джулиан, усмихвахме се и разговаряхме, въпреки че виждах напрежението в раменете на Франсис, а от чувство на безсилие аз хапех долната си устна.