Обядът беше окаяна работа. Почти нищо не помня от него, освен че денят бе много светъл, седяхме на маса, която бе прекалено близо до прозореца и блясъкът в очите ми само увеличаваше объркването и тревогата ми. През цялото време говорехме за писмото, писмото, писмото. Дали онзи, който го е изпратил, има зъб на Джулиан? Или пък някой се гневеше на нас? Франсис се държеше повече от мен, но обръщаше чашите с вино една след друга, а по челото му бе избила ситна пот.
Джулиан смяташе, че писмото е фалшификат. Това бе очевидно. Но ако видеше винетката на писмото, щяхме да бъдем разкрити, защото и той знаеше, че Бъни и Хенри бяха отседнали за няколко седмици в „Екселсиор“. Най-доброто, на което можехме да се надяваме бе, че просто ще изхвърли писмото, без да го показва на никого другиго или да го разучава допълнително. Но Джулиан харесваше интригите и потайността, а това бе нещо, което щеше да го накара да прави различни предположения дни наред. („Не. Може ли да е член на академичното тяло? Мислите ли?“) Не спирах да мисля за нещо, което бе споменал по-рано, че щял да го покаже на ректора. По някакъв начин трябваше да го вземем. Може би да проникнем в кабинета му. Но дори да предположехме, че го бе оставил там, при това на място, където щяхме да го намерим, все пак трябваше да чакаме шест-седем часа.
Пих доста по време на обяда, но до края все още бях нервен, така че с десерта си поръчах коняк вместо кафе. Франсис се измъква два пъти, за да говори по телефона. Знаех, че се опитва да се свърже с Хенри, за да го накара да отиде до кабинета и да отмъкне писмото, докато държахме Джулиан пленник в „Брасери“. От напрегнатите му усмивки, когато се връщах, разбирах, че не успяваше. Хрумна ми една идея, след като се върна за втори път — след като можеше да се измъкне до телефона, защо просто не излезеше през задния вход, не се качеше в колата и не го вземеше сам? Щях да се измъкна и сам да го направя, но ключовете от колата не бяха в мен. Франсис вече плащаше сметката и беше прекалено късно, когато се сетих, че трябваше да кажа, че съм забравил нещо в колата, ключовете ми трябват, за да отключа и да го взема.
По пътя обратно към училище, сред натегнатата тишина осъзнах, че нещото, на което винаги бяхме разчитали, бе способността ни да общуваме тайно, когато си поискаме. Преди винаги, когато се налагаше спешно, под формата на афоризъм или цитат можехме да подхвърлим нещо на гръцки. Но сега бе невъзможно.
Джулиан не ни покани обратно в кабинета си. Гледахме го как върви по алеята и му махнахме, когато се обърна при задния вход за Лицея. Вече бе един и половина следобед.
След като изчезна, поседяхме малко в автомобила, напълно неподвижни. Дружеската усмивка за довиждане на Франсис бе изчезнала от лицето му. Изведнъж, с ярост, която ме изплаши, той се наведе напред и блъсна челото си във волана.
— Мамка му! — изкрещя. — Мамка му! Мамка му!
Хванах го за ръката и го разтърсих.
— Млъквай — казах.
— О, мамка му — изрева той и отметна глава назад, дланите му бяха притиснати към слепоочията. — Мамка му. Свърши се, Ричард.
— Млъквай.
— Свърши се. Това беше. Отиваме в затвора.
— Млъквай — казах отново. Странно, но паниката му ме бе отрезвила. — Трябва да измислим какво да правим.
— Виж — каза Франсис, — нека просто да заминем. Ако потеглим сега, докато се свечери ще бъдем в Монреал. Никой никога няма да ни открие.
— Не говориш смислено.
— Ще останем в Монреал няколко дни. Ще продадем колата. После ще вземем автобус за, не знам накъде, Саскачеуан например. Ще отидем на най-невероятното място, което можем да открием.
— Франсис, бих искал да се успокоиш за минута. Мисля, че можем да се справим с това.
— Какво ще правим?
— Ами, според мен, първо трябва да намерим Хенри.
— Хенри? — погледна ме с изумление. — Какво те кара да мислиш, че той ще ни помогне? Толкова е изперкал, че не знае от къде…
— Той няма ли ключ от кабинета на Джулиан?
Замълча за миг.
— Да. Да, мисля, че има. Или поне имаше.
— Виждаш ли. Ще открием Хенри и ще го докараме тук. Ще измисли някакво извинение, за да изкара Джулиан от кабинета. Тогава можем да се промъкнем по задното стълбище с ключа.
Планът беше добър. Единственият проблем бе да открием Хенри, което не се оказа толкова лесно, колкото си мислехме. Нямаше го в апартамента, а колата му не бе пред „Албемарл“, когато минахме оттам.