Върнахме се обратно в студентското градче, за да проверим в библиотеката, а после обратно в „Албемарл“. Този път двамата с Франсис слязохме от колата и влязохме вътре.
Хотел „Албемарл“ бе построен през деветнадесети век като усамотено място за богати болни. Беше сенчест и луксозен, с високи прозорци с щори и голяма, прохладна веранда, но не бе по-голям от някой голям частен дом, въпреки че всички от Ръдиърд Киплинг до Франклин Делано Рузвелт бяха отсядали тук.
— Опита ли при служителя на рецепцията? — попитах Франсис.
— Дори не си го помисляй. Регистрирали са се под измислено име, убеден съм, че Хенри е разказал на хотелиера някаква история, защото когато миналата нощ се опитах да я разпитам, тя веднага млъкна.
— Има ли начин да се промъкнем през фоайето?
— Нямам представа. Майка ми и Крис отсядаха веднъж тук. Хотелът не е голям. Доколкото знам, има само едно стълбище и трябва да минеш край рецепцията, за да стигнеш до него.
— Ами партерът?
— Според мен са на втория етаж. Камила спомена нещо за това, че са носили чантите нагоре. Може да има пожарно стълбище, но не знам как да го открия.
Застанахме на верандата. През вратата с мрежата виждахме тъмното и прохладно фоайе, а зад рецепцията имаше мъж на около шестдесет, очилата му за четене бяха половинки и бяха свалени ниско на носа му, четеше брой на „Бенингтън Банър“.
— С него ли си говорил? — прошепнах.
— Не. Говорих с жена му.
— Виждал ли те е?
— Не.
Бутнах вратата, проврях си главата за миг, а после влязох. Хотелиерът вдигна поглед от вестника и ме огледа презрително от горе до долу. Беше един от онези превзети пенсионери, които човек често вижда в Нова Англия, от онези, които се абонират за списания за антики и мъкнат платнените рекламни торби, които дават като подарък в частните телевизии.
Усмихнах му се най-лъчезарно. Забелязах, че зад рецепцията имаше дъска с ключове. От втория етаж липсваха три ключа — 2-В, — С и — Е, а от третия само един — 3-А.
Изгледа ни смразяващо.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита.
— Моля да ме извините, но дали нашите родители вече са пристигнали от Калифорния?
Изненада се. Отвори книгата за регистрации.
— Как се казват?
— Рейбърн, господин и госпожа Клоук Рейбърн.
— Не виждам такава резервация.
— Не съм сигурен, че са направили такава.
Погледна ме над очилата си.
— По принцип изискваме резервация с депозит, поне четиридесет и осем часа предварително.
— Не мислеха, че ще им трябва по това време на годината.
— Добре, но няма гаранция, че ще има свободна стая за тях, когато пристигнат — отсече той.
Щеше ми се да му кажа, че хотелът му е полупразен и че не виждам гостите да се избиват, за да влязат, но се усмихнах и казах:
— Тогава ще трябва да рискуват. Самолетът им е кацнал в Олбъни по обед. Всеки миг ще пристигнат тук.
— Добре тогава.
— Имате ли нещо против да изчакаме.
Очевидно имаше. Но не можеше да го каже. Кимна и се нацупи, несъмнено си мислеше за лекцията, свързана с резервациите, която щеше да изнесе на родителите ми. А после съвсем показно прошумоля с вестника и се зачете.
Седнахме на един неудобен викториански диван, колкото се може по-далеч от рецепцията.
Франсис не го свърташе на едно място и не спираше да се оглежда.
— Не искам да стоя тук — прошепна той близо до ухото ми, устните му едва мърдаха. — Страхувам се, че съпругата ще се върне.
— Този човек е непоносим, нали?
— Тя е още по-отвратителна.
Хотелиерът демонстративно не гледаше към нас. Всъщност ни беше обърнал гръб. Сложих ръка на рамото на Франсис.
— Веднага се връщам — прошепнах. — Кажи му, че съм отишъл да търся мъжката тоалетна.
Стълбите бяха покрити с килими и успях да се изкача без да вдигам много шум. Тръгнах бързо по коридора и видях 2-С и 2-В. Вратите бяха бели и не вещаеха нищо добро, но сега не беше моментът да се колебая. Почуках на 2-С. Никакъв отговор. Почуках отново, този път по-силно.
— Камила?
Тогава в 2-Е, която се намираше надолу по коридора, едно кученце започна да вдига невъобразим шум. „Нищо“ рекох си и точно щях да почукам на третата врата, когато тя изведнъж се отвори и пред мен се появи жена на средна възраст в пола за голф.
— Извинявайте — каза тя, — търсите ли някого?
Странно, мислех си, докато тичах нагоре по стълбите, но имах предчувствие, че ще бъдат на последния етаж. В коридора минах край кльощава шейсетинагодишна жена, облечена в басмена рокля. Тя носеше очила с широки рогови рамки и имаше остро, злобно лице като на пудел. Бе понесла купчина сгънати хавлии.