Обърнах се, за да изляза в коридора, но той не ме последва. Избягваше погледа ми. „Мътните го взели“, помислих си. Мислеше си, че искам да продължа разговора ни от по-рано в градината.
— Би ли излязъл за минута?
— Какво има?
— Трябва да ти кажа нещо.
Погледна ме учудено.
— Имаш предвид, че е нещо, което искаш да ми кажеш насаме?
Щях да го убия. Джулиан възпитано се преструваше, че не следи размяната на реплики, но последната възбуди любопитството му. Стоеше зад своя стол и чакаше.
— О, Боже — каза Джулиан. — Надявам се, че всичко е наред. Да изляза ли?
— О, не, Джулиан — отговори Хенри, като не гледаше към него, а към мен. — Не се притеснявай.
— Всичко наред ли е? — попита Джулиан и мен.
— Да, да. Просто трябва да се видя с Хенри за малко. Важно е.
— Не може ли да почака? — каза Хенри.
Писмото бе разпиляно по масата. С ужас видях как той бавно го разглеждаше, лист по лист като книга и се преструваше, че изучава страниците една по една. Не беше видял винетката. Не знаеше, че е там.
— Хенри, спешно е. Трябва да говоря с теб веднага.
Изненада се от настойчивостта в гласа ми. Спря и се извъртя в стола, за да ме погледне и сега и двамата ме гледаха втренчено. Докато се обръщаше, като част от движението обърна и страницата в ръката си. Сърцето ми се преобърна. Ето я винетката, обърната с лице нагоре. Бял дворец, украсен със сини завъртулки.
— Добре — каза Хенри, а после се обърна към Джулиан. — Извини ме. Ще излезем за малко.
— Разбира се — каза Джулиан. Изглеждаше мрачен и угрижен. — Надявам се, че не се е случило нещо неприятно.
Искаше ми се да се разплача. Хенри ми бе обърнал внимание, но сега нямах нужда от него. Винетката лежеше изложена на масата.
— Какво има? — попита Хенри като не ме изпускаше от поглед.
Бе внимателен, съсредоточен като котка. Джулиан също ме гледаше. Писмото лежеше на масата между тях, точно в полезрението на Джулиан. Само трябваше да сведе очи.
Стрелнах с поглед писмото, а после Хенри. Той веднага разбра, обърна се плавно, но бързо. Не достатъчно бързо обаче, защото за тази част от секундата Джулиан бе погледнал надолу, небрежно, сякаш се бе замислил, но твърде бързо.
Не искам да си спомням за тишината, която последва. Джулиан се наведе напред и дълго гледа винетката на листа. После вдигна страницата и внимателно я огледа. „Екселсиор. Виа Венето.“ Зъбери от синьо мастило. Почувствах се странно олекнал. Главата ми беше напълно празна.
Джулиан си сложи очилата и седна. Огледа целия лист, много внимателно, отпред и отзад. Чувах далечен, детски смях някъде отвън. Най-накрая той сгъна писмото и го прибра в джоба си.
— Така — каза той. — Така, така, така.
Това се казва за повечето начеващи лоши събития в живота, но наистина не се бях подготвил за тази възможност. Единственото, което изпитах, докато седях там, не бе страх или угризение, а просто ужасно, смазващо унижение, кошмарен, обагрящ лицето ми в алено срам, какъвто не бях изпитвал от детството си. Онова, което бе още по-лошо, бе видът на Хенри и съзнанието, че той изпитва същото, при това още по-силно от мен. Мразех го, бях толкова бесен, че исках да го убия, но някак си не бях подготвен да го видя такъв.
Никой не каза нищо. Прашинки танцуваха в един слънчев лъч. Помислих си за Камила в „Албемарл“, за Чарлс в болницата и Франсис, който доверчиво чакаше в колата.
— Джулиан — каза Хенри, — мога да обясня.
— Моля те да го направиш — отвърна Джулиан.
Гласът му ме смрази до мозъка на костите. Общото между тях двамата с Хенри бе тази отчетлива студенина в поведението, понякога, когато бях край тях, имах чувството, че температурата пада. Винаги съм смятал, че студенината на Хенри бе негово основно качество, че извираше от него, а тази на Джулиан — проста облицовка на онова, което в същността си бе сърдечен и дружелюбен характер. Ала когато го погледнах сега, видях, че искрата в очите на Джулиан бе механична и бездушна. Сякаш очарователната театрална завеса бе паднала и за първи път го виждах такъв, какъвто бе в действителност: не благият стар мъдрец, не снизходителният и покровителствено настроен родител от мечтите ми, а един двуличник, неспособен да различи доброто от злото, чиито измамни украшения прикриваха едно любопитно, своенравно и безсърдечно същество.
Хенри заговори. Толкова ме болеше, докато го слушах — Хенри! — да се запъва с думите — опасявам се, че затова съзнанието ми е блокирало голяма част от тях. Подхвана съвсем типично, като се опита да се оправдае, но много бързо се препъна в безцветния отблясък на мълчанието на Джулиан. Тогава — все още потрепервам като си спомня — в гласа му се прокрадна една отчаяна, умоляваща нотка.