— Не ми харесваше да те лъжа, разбира се — „не му харесвало!“, все едно говореше за някоя грозна вратовръзка или скучна вечеря! — никога не сме искали да те лъжем, но се налагаше. Това е, чувствах, че се налагаше. Първата история бе нещастен случай и не си струваше да те безпокоим за нея, нали така? Но после, с Бъни… През последните месеци той не бе щастлив човек. Сигурен съм, че го знаеш. Имаше много лични проблеми, проблеми със семейството…
Продължаваше да говори и да говори. Мълчанието на Джулиан бе огромно, арктическо. Черен, бръмчащ шум отекваше в главата ми. „Не мога да издържа, трябва да се махна“ помислих си, но Хенри продължаваше да говори, а аз все така стоях там и се чувствах все по-зле и все повече ми причерняваше, докато слушах гласа на Хенри и наблюдавах изражението по лицето на Джулиан.
Не можех да го понеса и накрая се обърнах да си вървя. Джулиан ме видя.
Рязко прекъсна Хенри.
— Достатъчно.
Настана кошмарно мълчание. Гледах го втренчено. „Това е“, помислих си с парализиращ ужас, „няма да слуша повече. Не иска да остане насаме с него.“
Джулиан бръкна в джоба си. Невъзможно бе да разчета изражението по лицето му. Извади писмото и го подаде на Хенри.
— Мисля, че е по-добре да го задържиш.
Не стана от масата. Двамата с Хенри излязохме, без да продумаме. Сега, като се замисля, ми се струва странно. Тогава го видях за последен път.
С Хенри не си говорихме в коридора. Вървяхме бавно, извърнали очи в различни посоки, като непознати. Слизах по стълбите, а той застана до перваза на прозореца на стълбищната площадка, загледан навън със сляп, невиждащ поглед.
* * *
Франсис изпадна в паника, когато видя изражението на лицето ми.
— О, не! О, Боже мой! Какво се е случило?
Измина доста време преди да успея да кажа нещо.
— Джулиан видя — казах.
— Какво?
— Видя листа с винетката. Сега е у Хенри.
— Как го взе?
— Джулиан му го даде.
Франсис ликуваше.
— Дал му го е? Дал е писмото на Хенри?
— Да.
— И няма да каже на никого?
— Не, не мисля, че ще го направи.
Сепна се от потиснатостта в гласа ми.
— Тогава какво има? — попита кресливо той. — Взели сте го, нали? Всичко е наред. Всичко е наред сега. Нали?
Гледах през прозореца на колата към прозореца на кабинета на Джулиан.
— Не. Не, наистина не мисля, че всичко е наред.
Преди години в една стара тетрадка написах: „Едно от най-привлекателните качества на Джулиан е неговата неспособност да види някого или нещо в истинската му светлина“. А под това, с различно мастило, „това е може би и едно от моите най-привлекателни качества (?)“.
Винаги ми е било трудно да говоря за Джулиан, без да придавам романтична окраска на характера му. В много отношения го обичах повече от всичко, именно при него съм най-изкушен да разкрасявам, да превъзнасям, да пресъздавам из основи. Това сигурно се дължи на факта, че самият Джулиан непрекъснато пресъздаваше хората и събитията около себе си, имаше обичая да придава добрина, мъдрост, смелост, или очарование на деяния, в които нямаше нищо такова. Това бе една от причините да го обичам: заради онази разкрасяваща светлина, в която ме виждаше, заради човекът, в който се превръщах, когато бях с него, заради онова, което ми позволяваше да бъда.
Сега, разбира се, би било лесно да свърна в другата крайност. Мога да обясня така тайната на очарованието на Джулиан: че се лепваше за млади хора, които искаха да се чувстват по-добре от всички останали, че притежаваше необичайната дарба да изкривява усещанията за малоценност в превъзходство и арогантност. Мога да кажа и че не го правеше от алтруизъм, а от чисто свои егоистични подбуди. Мога доста да развия това си твърдение и вярвам, че ще бъда доста точен. Но това пак няма да обясни изначалната магия на неговата личност или защо, дори и в светлината на последвалите събития, все още имам непреодолимото желание да гледам на него така, както го видях за първи път — мъдрият възрастен мъж, който изникна неочаквано пред мен на една пуста отсечка от житейския път и ми направи омагьосващото предложение да сбъдне всичките ми желания.
Но дори и в приказките тези мили стари господа с техните омайващи предложения не винаги се оказват такива, каквито изглеждат. Приемането на тази истина не би трябвало да представлява кой знае каква трудност за мен, но по някаква причина е точно обратното. Повече от всичко ми се иска да мога да кажа, че лицето на Джулиан се е сгърчило, когато е чул какво сме направили. Ще ми се да можех да кажа, че е отпуснал глава на масата и е заплакал, заплакал за Бъни, плакал е за нас, плакал е за грешните посоки и погубения живот: че е плакал за себе си, за това, че е бил толкова сляп, че систематично е отказвал да прогледне.