В действителност, бях силно изкушен да кажа, че бе постъпил точно така, въпреки че това изобщо не отговаря на истината.
Един внимателен наблюдател на онова, което се крие зад блясъка на изградените фасади, социални и всякакви — Джордж Оруел — се срещал няколко пъти с Джулиан и не го харесал. Писал до свой приятел: „Когато видиш за първи път Джулиан Мороу, оставаш с впечатлението, че е човек с невероятно състрадание и сърдечност. Но онова, което наричате негово «азиатско спокойствие» е според мен маска, зад която се крие една огромна студенина. Той неизменно отвръща със същия образ, с който се обърнеш към него, създавайки илюзията за топлина и дълбочина, а всъщност е крехък и плитък като огледало. Актън“ — очевидно става дума за Харълд Актън, който по това време също е бил в Париж и е бил приятел и на Оруел, и на Джулиан — „не е съгласен. Но аз мисля, че той не е човекът, комуто можем да се доверим.“
Много съм размишлявал над този откъс, както и над една особено остроумна забележка, направена някога не от кого да е, а от Бъни:
— Знаеш ли — каза той, — Джулиан е като онези хора, които ще изберат любимите си бонбони от кутията и ще оставят другите.
Погледната така, забележката изглежда доста енигматична, но всъщност не мога да се сетя за по-точна метафора за характера на Джулиан. Тя е подобна на забележката, отправена ми веднъж от Жорж Лафорг, когато възхвалявах Джулиан до небесата.
— Джулиан — каза той рязко, — никога няма да бъде учен от първа величина, защото може да вижда нещата само в една определена плоскост.
Когато енергично му възразих и го попитах какво лошо има да съсредоточиш цялото си внимание само върху две неща, ако тези две неща са Изкуството и Красотата, Лафорг отговори:
— Няма нищо лошо в любовта към Красотата. Но ако Красотата не е свързана с нещо по-съдържателно, винаги е повърхностна. Не става дума за това, че твоят Джулиан избира да се съсредоточи върху определени възвишени неща, а че решава да пренебрегне други, които също имат толкова голямо значение.
Смешно. Когато преразказвах тези събития, се борех срещу склонността да обрисувам Джулиан прекалено сантиментално, да го накарам да изглежда прекален светец, което на практика би означавало да го подправя, само за да направя нашето благоговение пред него по-разбираемо. И да придам на образа му нещо повече освен собствената ми склонност да правя интересните хора добри. Знам, че преди казах, че бе съвършен, но всъщност бе далеч от това съвършенство. Можеше да бъде глупав и суетен, отчужден и често жесток, но пак го обичахме, въпреки това, заради това.
На следващия ден изписаха Чарлс от болницата. Франсис настояваше да отседне за кратко в неговия дом, но той се наложи да се прибере в собственото си жилище. Бузите му бяха хлътнали, беше отслабнал и трябваше да се подстриже. Беше намусен и потиснат. Не му казахме за случилото се.
Изпитах съжаление към Франсис. Виждаше се, че се тревожи за Чарлс и бе разстроен, че той се държи толкова враждебно и необщително.
— Искаш ли да обядваме? — попита Франсис.
— Не.
— Хайде да отидем в „Брасери“.
— Не съм гладен.
— Ще бъде приятно. Ще те черпя едно от ония рула, които толкова много обичаш да ядеш за десерт.
Отидохме в „Брасери“. Беше единадесет преди обед. По нещастно стечение на обстоятелствата, сервитьорът ни настани на същата маса, на която преди по-малко от двадесет и четири часа бяхме седели с Франсис и Джулиан. Чарлс не погледна менюто. Поръча два пъти блъди мери и ги изпи едно след друго. После си поръча трето.
С Франсис оставихме вилиците и се спогледахме смутено.
— Чарлс — каза Франсис, — защо не си поръчаш омлет?
— Казах ти, че не съм гладен.
Франсис взе едно меню и набързо го прехвърли. После кимна на сервитьора.
— Казах, мамка му, че не съм гладен — каза Чарлс, без да вдига поглед. Беше му трудно да задържи цигарата между показалеца и безименния си пръст.
След това никой нямаше какво повече да каже. Нахранихме се и платихме, но не преди Чарлс да има достатъчно време, за да довърши третия коктейл и да си поръча четвърти. Наложи се да го крепим до колата.
Не бях кой знае колко ентусиазиран за часа по гръцки, но когато дойде понеделник, станах и тръгнах. Хенри и Камила дойдоха поотделно, в случай че Чарлс решеше да се появи, което, слава Богу, той не направи. Забелязах, че Хенри бе подпухнал и много блед. Загледа се през прозореца и не обърна никакво внимание на мен и Франсис.