Точно този момент избра Чарлс, за да влети през вратата.
Влезе, залитайки и се огледа. Технически погледнато, може би точно в този момент не беше пиян, но е бил достатъчно скоро, така че няма защо да издребняваме. Краищата на ризата му висяха отвън. Косата му падаше на дълги, мръсни кичури над очите.
— Какво? — каза той след малко. — Къде е Джулиан?
— Нямате ли обичая да чукате? — попита деканът.
Чарлс се обърна несигурно и го изгледа.
— Какво е това? Кой, по дяволите, си ти?
— Аз — каза приветливо деканът, — съм деканът по учебната част.
— Какво си направил с Джулиан?
— Той ви напусна. Зарязал ви е, ако мога така да се изразя. Много внезапно трябвало да отпътува от страната и не знае нищо, или не е мислил, за връщането си. Даде ми да разбера, че е нещо свързано с Държавния департамент, правителството на Исрам и всичко останало. Мисля, че можем да се поздравим, защото няма да имаме повече проблеми от такова естество, въпреки че принцесата учеше тук. В такива случаи човек си мисли само за престижното име на своя ученик, за съжаление, но и за миг не се замисля за евентуалните последици. Да ме убиете, не мога да си представя какво точно ще иска правителството на Исрам от Джулиан. Нашият, Хампдънски Салман Рушди — изхили се, доволен от шегата си, а после отново погледна листа. — Във всеки случай, уредих преподавателят от Хакет утре да се срещне с вас тук, в три следобед. Надявам се, че това не обърква ничия програма. Ако има нещо такова, за вас ще бъде добре да преразгледате приоритетите си, тъй като това е единственото време, когато той е на разположение да отговаря на вашите…
Знаех, че Камила не бе виждала Чарлс повече от седмица и знаех, че не можеше да бъде подготвена за това колко зле изглеждаше. Тя го бе зяпнала, а на лицето й бе изписана не толкова изненада, колкото паника и ужас. Дори Хенри изглеждаше слисан.
— И, разбира се, това ще изисква известна склонност към компромиси и от ваша страна, тъй като…
— Какво? — прекъсна го Чарлс. — Какви ги говориш? Каза, че Джулиан е заминал…
— Младежо, позволете ми да ви поздравя за умението, с което боравите с английския език.
— Какво се е случило? Просто си е събрал нещата и си е тръгнал?
— С една дума, да.
Настъпи кратко мълчание. А после Чарлс каза високо и ясно:
— Хенри, защо ли по някаква причина си мисля, че за всичко си виновен ти?
Тогава последва дълго и не толкова приятно мълчание. После Чарлс се завъртя и изскочи навън, като затръшна вратата след себе си.
Деканът се изкашля.
— Както казвах… — поде той отново.
Странно наистина, но дори при така стеклите се обстоятелства, все още бях в състояние да се разстроя от факта, че образованието ми в Хампдън бе отишло на вятъра. Кръвта ми се смрази, когато деканът каза „два допълнителни семестъра“. Знаех със същата сигурност, с която знаех, че нощта следва деня, че по никакъв начин не можех да принудя родителите си да дадат своя мизерен, но твърде нужен принос за една допълнителна учебна година. Бях загубил време, когато три пъти сменях специалността, когато се прехвърлих от Калифорния, а щях да изгубя още повече, ако отново се прехвърлех, дори ако приемехме, че можех дори да се прехвърля в друг колеж, че мога да получа още една стипендия с нашарената ми характеристика и шарените ми оценки. Защо, питах се, защо постъпих толкова глупаво, защо не избрах едно нещо и не останах да го уча, как се случи така, че понастоящем бях в края на третата си година в колежа и нямаше какво да представя по същество?
Онова, което ме ядоса още повече, бе, че сякаш на никой друг от останалите не му пукаше. Знаех, че за тях това нямаше никакво значение. Какво щеше да им струва, ако трябваше да изкарат един допълнителен семестър? Какво значение имаше, ако не успееха да се дипломират, ако трябваше да се приберат обратно вкъщи? Поне имаха домове, в които да се приберат. Имаха попечителски фондове, издръжки, чекове от дивиденти, изцяло предани им баби, чичовци с връзки, любящи семейства. За тях колежът бе само спирка, някакъв вид младежко забавление. За мен бе главната, единствената ми възможност. И аз я бях пропилял.