* * *
Проблемът беше, че Чарлс и Хенри трябваше да се явят в съда след по-малко от седмица заради историята с колата на Хенри.
Знаех, че Камила се бе поболяла от тревога. Никога не я бях виждал да се страхува от нещо, но сега се боеше. По някакъв перверзен начин изпитвах задоволство от нейното нещастие, но не можеше да се отрече, че ако Хенри и Чарлс, които на практика едва не се сбиваха всеки път, щом се озовяха в една стая, щяха да се явяват пред съдията, трябваше да демонстрират някаква склонност за съдействие и приятелство, в противен случай възможният изход бе катастрофален.
Хенри бе наел адвокат от града. Камила бе споходена от слаб оптимизъм, дължащ се на надеждата, че една трета страна ще може да изглади противоречията между тях, но следобеда в деня на срещата тя ми се обади по телефона.
— Ричард — каза тя, — трябва да говоря с теб и Франсис.
Изплаших се от интонацията й. Когато пристигнах в апартамента на Франсис, го намерих силно развълнуван, а нея разплакала.
Само веднъж преди това я бях виждал да плаче, но и тогава мисля, че беше от нерви и изнемога. Но този път беше различно. Погледът й бе безучастен, очите хлътнали, а по лицето й се бе изписало отчаяние. По бузите й се стичаха сълзи.
— Камила — казах, — какво става?
Не ми отговори веднага. Постепенно разбрах какво се бе случило. Хенри и Чарлс отишли на среща с адвоката, а Камила в ролята на умиротворител ги придружила. На първи поглед изглеждало, че всичко ще бъде наред. Хенри явно не бил наел адвоката от чист алтруизъм, а защото съдията, пред когото щели да се явяват, се славел като много суров към пияните шофьори и имало вероятност Хенри да изгуби шофьорската си книжка или колата, или и двете, тъй като Чарлс нито имаше валидна шофьорска книжка, нито застраховката на Хенри го покриваше. В цялата история пък Чарлс очевидно се чувствал преследван, но въпреки това бил готов да продължи напред, но не защото изпитвал някаква привързаност към Хенри, както обяснявал на всеки, който бил готов да го изслуша, а защото му било писнало да го обвиняват за неща, за които не носел вина, но нямало да спрат да му ги натякват, ако Хенри загубел шофьорската си книжка.
Срещата обаче се оказа катастрофална. В офиса Чарлс бил мрачен и мълчалив. Това само по себе си било достатъчно притеснително, но адвокатът го попритиснал малко повечко и той без предупреждение изперкал.
— Трябваше да го чуеш — каза Камила. — Заяви на Хенри, че не го било грижа, ако си загуби колата. Каза му, че не му пукало, ако съдията ги вкара и двамата в затвора за петдесет години. А Хенри… ами можеш да си представиш как реагира Хенри. Избухна. Адвокатът помисли, че са се побъркали. Непрекъснато се опитваше да накара Чарлс да се успокои и да се държи разумно. А Чарлс му отвърна: „Не ми пука какво ще му се случи. Не ми пука, дори да умре. Ще ми се да бе мъртъв.“
По нейните думи нещата толкова загрубели, че адвокатът ги изритал от кабинета си. По целия коридор се отваряли врати — един застрахователен агент, данъчен оценител и зъболекар в бяла престилка били подали глави, за да видят за какво е целият този шум. Чарлс излетял навън, не знаела дали се е прибрал вкъщи пеша или е взел такси.
— А Хенри?
Тя разтърси глава.
— Хенри беше побеснял — гласът й бе изтощен, пропит от безнадеждност. — Бях тръгнала след него към колата, когато адвокатът ме дръпна настрани. „Виж сега, каза ми той. Не знам какво е положението, но брат ти очевидно е доста разстроен. Моля те, накарай го да разбере, че ако не се усмири, ще загази много повече, отколкото си е представял. Съдията няма да бъде особено благосклонен към тях, дори и ако се появят като хрисими агнета. Почти със сигурност ще наложи на брат ти да се запише за лечение от алкохолизъм, което може и да не е чак толкова лоша идея, предвид онова, което видях днес. Има доста голяма вероятност съдията да го пусне на свобода условно, което не е толкова лесно, колкото изглежда. Съществува и доста голям риск или да го прати в затвора, или да го прати в охраняваното отделение на центъра за лекуване на алкохолизма в Манчестър.“