Беше Хенри.
— Ето къде си бил.
— Да.
Последва дълго, наелектризирано мълчание. Най-после той каза:
— Може ли да говоря с Франсис?
— Не може да дойде сега, какво има?
— Предполагам, че Чарлс е там при вас.
— Дай да се разберем, Хенри. Защо си дал на Чарлс онези приспивателни?
Гласът му достигна до мен рязък и хладен.
— Не знам за какво говориш.
— Напротив, знаеш. Видях ги.
— Имаш предвид онези хапчета, които ми даде ли?
— Да.
— Ами, ако са у него, значи ги е взел от аптечката ми.
— Казва, че ти си му ги дал. Мисли, че се опитваш да го отровиш.
— Това са глупости.
— Така ли?
— Той е там, нали?
— Да, докарахме го завчера… — и тогава млъкнах, защото ми се стори, че някъде в началото на изречението дочух предпазливото, но ясно изщракване от вдигането на слушалката на деривата.
— Добре, слушай сега — каза Хенри. — Ще ви бъда задължен, ако успеете да го задържите още ден-два. Всички смятат, че това трябва да е някаква голяма тайна, но повярвай ми, щастлив съм, че за известно време няма да ми се пречка. Чарлс е на крачка от това да се превърне в лейди Макбет. Ако не се яви в съда, задочно ще го признаят за виновен, но не мисля, че могат да му направят кой знае какво.
Стори ми се, че дочувам дишане от другата страна.
— Какво има? — каза Хенри, изведнъж застанал нащрек.
За секунда нито един от нас не каза нищо.
— Чарлс? — попитах. — Чарлс, ти ли си?
Телефонът се затръшна горе.
Качих се и почуках на вратата на Чарлс. Никакъв отговор. Беше заключено, когато се опитах да отворя.
— Чарлс, пусни ме.
Никакъв отговор.
— Чарлс, това не беше нищо. Той се обади неочаквано. Аз само вдигнах телефона.
Все още никакъв отговор. Няколко минути стоях в коридора, светлината на следобедното слънце изглеждаше златиста върху лъснатия дъбов под.
— Наистина, Чарлс, мисля, че се държиш малко глупаво. Хенри не може да ти причини нищо. Тук си в пълна безопасност.
— Глупости — дойде приглушен отговор отвътре.
Нямаше какво повече да кажа. Върнах се долу и се заех отново с подчинителното наклонение.
Сигурно съм заспал на дивана. Не знам колко по-късно, но не много след това, защото навън все още бе светло, но Франсис ме разтърси, при това не много внимателно.
— Ричард, Ричард, събуди се. Чарлс е изчезнал.
Седнах и разтърках очи.
— Изчезнал? Къде може да отиде?
— Не знам. Но не е в къщата.
— Сигурен ли си?
— Търсих го навсякъде.
— Трябва да е някъде тук. Може би е на двора.
— Не мога да го открия.
— Може да се крие.
— Ставай и ми помогни да го намерим.
Качих се горе. Франсис излезе навън. Вратата с мрежата се затръшна след него.
Стаята на Чарлс тънеше в безпорядък, на нощната масичка имаше полупразна бутилка от джин „Бомбай“, зает от барчето в библиотеката. Всичките му неща си бяха на мястото.
Претърсих всички стаи на втория етаж, а после се качих на тавана. Абажури, рамки от картини, тънки муселинени вечерни рокли, пожълтели от времето. Сивкав под от широки дъски, толкова изтрити, че изглеждаха разнищени. Тънък, прашен, сумрачен лъч светлина се процеждаше през стъклописа на амбразурата, която бе на предната фасада на къщата.
Слязох по задното стълбище — с клаустрофобично нисък таван, широко едва един метър — минах през кухнята и килера за провизии на иконома и излязох на задната веранда. Малко по-далеч от мен Франсис и господин Хач стояха на алеята. Господин Хач говореше на Франсис. Никога не го бях чувал да казва на някого повече от няколко думи и бе очевидно, че изпитва неудобство. Непрекъснато прокарваше ръка през косата си. Държеше се раболепничещо и извинително.
Пресрещнах Франсис на път за къщата.
— Добре, това е доста обезпокоително — изглеждаше доста зашеметен. — Господин Хач дал на Чарлс ключовете от камиона си преди час и половина.
— Моля?
— Каза, че Чарлс отишъл при него и му съобщил, че трябва да изпълни една поръчка. Обещал да му върне камиона след петнадесет минути.
Спогледахме се.
— Къде мислиш, че е отишъл? — казах.
— Откъде да знам?
— Мислиш ли, че просто е отпрашил?
— Изглежда така, нали?
Върнахме се в къщата, която изглеждаше мрачна на светлината от залеза и седнахме край прозореца на една дълга кушетка, покрита с чаршаф. Топлият въздух все още миришеше на люляк. В края на ливадата се виждаше господин Хач, който се опитваше отново да запали косачката.