— Или ако не успеем да го открием.
— От моя гледна точка — продължи Хенри, — най-доброто, което Чарлс може да направи сега, е да изчезне напълно от лицето на земята.
Изведнъж някой задумка бясно на вратата. Спогледахме се.
Лицето на Камила се изпъна от облекчение.
— Чарлс — каза тя, — Чарлс — стана бързо от стола и се отправи към вратата. Никой обаче не я бе заключил след нас и преди да успее да стигне, тя се отвори с трясък.
Беше Чарлс. Стоеше на прага и се оглеждаше пиянски из стаята. Бях толкова изненадан и радостен, че го виждам, та измина малко време преди да осъзная, че носи пистолет.
Влезе вътре и затвори вратата с ритник. Оръжието бе малката берета, която лелята на Франсис държеше в нощната си масичка, същото, което използвахме, за да се упражняваме по стрелба в цел миналата есен. Останахме като гръмнати. Само го зяпахме.
Най-после Камила проговори доста колебливо.
— Чарлс, какво си мислиш, че правиш?
— Махни се — каза Чарлс. Беше много пиян.
— Значи си дошъл да ме убиеш — рече Хенри. Все още държеше цигарата. Но беше запазил присъствие на духа. — Нали така?
— Да.
— И какво според теб ще решиш с това?
— Ти, кучи сине, съсипа живота ми.
Беше насочил пистолета в гърдите на Хенри. Обзе ме отчаяние, когато си спомних колко умел стрелец бе Чарлс, как чупеше редиците от саксии една след друга.
— Не бъди глупак — сряза го Хенри, а аз почувствах първите тръпки на истинската паника да пролазват по гърба ми. Този войнствен и кавгаджийски тон можеше да проработи при Франсис, може би дори при мен, но с Чарлс подходът бе пагубен. — Ако трябва да виниш някого за проблемите си, вини самия себе си.
Исках да му кажа да млъкне, но преди да успея да изрека каквото и да било, Чарлс се наведе рязко настрани, за да няма нищо на пътя му. Камила застана пред него.
— Чарлс, дай ми пистолета — каза тя.
Той отмахна с ръка косата от очите си, но в другата оръжието не трепваше.
— Казвам ти, Мили — така я наричаше галено, но много рядко, — по-добре се махни от пътя ми.
— Чарлс — каза Франсис. Беше бял като платно. — Седни. Пийни малко вино. Нека просто да забравим за това.
Прозорецът бе отворен и през него нахлуваше силното и насечено скрибуцане на щурците.
— Копеле мръсно — каза Чарлс и се олюля назад. Трябваше ми миг, за да схвана, че не се обръща към Франсис или Хенри, а към мен. — Аз ти вярвах. Ти му каза къде съм.
Бях прекалено втрещен, за да отговоря. Само примигнах.
— Знаех къде си — каза хладно Хенри. — Чарлс, ако искаш да ме застреляш, давай, направи го. Това ще бъде най-глупавото нещо, което някога си правил в живота си.
— Най-глупавото нещо, което някога направих в живота си, бе, че те послушах — отвърна Чарлс.
Това, което последва, се случи за миг. Чарлс вдигна ръка, за част от секундата Франсис, който беше най-близо до него, захвърли в лицето му чаша вино. В същия миг Хенри скочи от стола и се втурна напред. Един след друг последваха четири изстрела, звучеше като от пистолет с капси. При втория изстрел чух как се разби прозорец. А с третия усетих топло, парещо чувство в стомаха си, вляво от пъпа.
Хенри с две ръце държеше дясната ръка на Чарлс над главата му и я извиваше назад. Чарлс се бореше да хване пистолета с лявата си ръка, но Хенри я изви от китката и оръжието падна на пода. Чарлс се наведе да го вземе, но Хенри беше по-бърз.
Все още стоях прав. „Прострелян съм, мислех си, прострелян съм“. Посегнах надолу и докоснах корема си. Кръв. На бялата ми риза имаше малка, леко овъглена дупка. Присвит от болка, си казах „Ризата ми «Пол Смит»!“ В Сан Франсиско бях платил за нея едноседмична заплата. Усещах корема си много топъл. Раната излъчваше вълни от топлина.
Пистолетът бе у Хенри. Извъртя ръката на Чарлс зад гърба му, а той се бореше и се мяташе като обезумял. Хенри заби и опря пистолета в гърба му и го накара да се отмести от вратата.
Все още не бях осъзнал напълно случилото се. Помислих си, че може би трябва да седна. Дали куршумът все още бе в мен? Дали щях да умра? Мисълта бе абсурдна, струваше се ми се невъзможно. Стомахът ми гореше, но аз се чувствах странно спокоен. Винаги съм си мислел, че боли много повече, когато те прострелят. Внимателно отстъпих назад и усетих облегалката на стола, на който бях седял, да се удря в краката ми. Седнах.
Въпреки че едната му ръка бе извита зад гърба, Чарлс се опитваше да забие лакътя на другата в корема на Хенри, който го блъсна и той се запрепъва през стаята към стола.
— Сядай.