Чарлс се опита да се изправи. Хенри пак го бутна да седне. Отново се опита да стане, но Хенри го зашлеви и плесницата прозвуча по-силно от изстрел. А после отстъпи, все още насочил пистолета към Чарлс и спусна щорите.
Сложих ръка на дупката в ризата си. Леко се наведох напред и почувствах остра болка. Очаквах всички да спрат и да ме погледнат. Никой не го направи. Чудех се дали да им извикам.
Главата на Чарлс бе отпусната назад върху облегалката на стола. Забелязах, че по устата му имаше кръв. Очите му бяха изцъклени.
Хенри се пресегна неумело, защото държеше оръжието в дясната си ръка, свали очилата и ги потърка в ризата си. После пак ги сложи.
— Е, Чарлс. Сега вече я оплеска.
Чувах някаква шумотевица на долния етаж, която долиташе през отворения прозорец — стъпки, гласове, затръшване на врата.
— Мислиш ли, че някой е чул? — попита разтревожено Франсис.
— Според мен са чули — отвърна Хенри.
Камила се приближи към Чарлс. Той посегна пиянски да я отблъсне.
— Махни се от него — каза Хенри.
— Какво ще правим с прозореца? — попита Франсис.
— А какво ще правим с мен? — казах аз.
Всички се обърнаха и ме погледнаха.
— Той ме простреля.
Не знам защо, но тази реплика не предизвика драматичния ответ, който очаквах. Нямах възможност да дообясня, защото от стълбите долетяха стъпки и някой задумка по вратата.
— Какво става там? — разпознах гласа на хотелиера. — Какво става?
Франсис закри лицето си с ръце.
— О, мамка му.
— Отворете.
Чарлс промърмори нещо неясно и се опита да вдигне глава. Хенри прехапа устни. Отиде до прозореца и повдигна леко щората.
После се обърна. Все още държеше пистолета.
— Ела тук — каза на Камила.
Тя го погледна с ужас. Същото направихме Франсис и аз.
Той й направи знак да се приближи с пистолета.
— Ела. Бързо.
Призля ми. „Какво прави?“ помислих си озадачен.
Камила се отдалечи една крачка от него. В погледа й имаше ужас.
— Не, Хенри — каза тя, — недей…
За моя изненада той й се усмихна.
— Мислиш, че ще те нараня? Ела.
Тя отиде. Целуна я между очите, а после й прошепна нещо в ухото — винаги съм се питал какво е било.
— Имам ключ — извика хотелиерът, докато думкаше по вратата. — Ще го използвам.
Стаята се въртеше. „Идиот, помислих си обезумял, просто натисни дръжката на вратата.“
Хенри отново целуна Камила.
— Обичам те — каза той. А после добави високо: — Влез.
Вратата зейна. Хенри вдигна ръката си с пистолета. Като в мъгла си помислих, че ще ги застреля. Хотелиерът и съпругата му зад него си помислиха същото, защото направиха три крачки в стаята и замръзнаха, но тогава чух Камила да вика:
— Хенри, недей! — но, когато осъзнах какво възнамерява да прави, беше прекалено късно.
Той допря пистолета в слепоочието си и стреля два пъти. Две глухи изпуквания. Главата му се отметна вляво. Помислих си, че откатът на оръжието е предизвикал втория изстрел.
Устата му се отвори. Течението от отворената врата засмука завесите през отворения прозорец. За секунда-две те потрепериха, опрени в капака, а после се отпуснаха с нещо като въздишка. Очите на Хенри бяха стиснати, коленете му поддадоха и той тупна глухо на килима.
Епилог
Уви, горкият господин,
не приличаше на руините от своята младост,
а на руините от тия руини.
„Разбитото сърце“,
Джон Форд 194
Благодарение на прекрасното извинение, че съм прострелян в корема, успях да се измъкна от изпита по френски през следващата седмица.
В болницата казаха, че съм бил късметлия. Предполагам, че са били прави. Куршумът преминал през мен, като се разминал на милиметри с коремната стена и на също толкова с далака, и излязъл на около три сантиметра от мястото, където проникнал. В линейката лежах по гръб, усещах как лятната нощ нахлува топла и загадъчна — децата караха велосипеди, нощни пеперуди кръжаха около уличните лампи. Чудех се дали беше така, както го описваха, дали животът ти преминава като на лента пред теб, когато умираш. Кървях обилно. Бях почнал да изтръпвам. Не спирах да си мисля колко е смешно това пътуване към отвъдното, през тунела, осветен от бензиностанцията на Шел и „Бъргър Кинг“. Санитарят, който се возеше отзад, не бе много по-голям от мен. Всъщност си беше хлапе с акне и наболи мустаци. Никога не беше виждал огнестрелна рана. Не спираше да пита какво е усещането. Тъпо или остро? Болка или парене? Главата ми се въртеше и съвсем естествено не можех да му дам членоразделен отговор, но помня замаяната мисъл, че приличаше на първото пиянство или първата нощ с момиче. Не е същото, което си очаквал, но след като се случи, разбираш, че не може да бъде другояче. Неоновите светлини на мотела, на магазина за мляко. Цветове, толкова ярки, че почти сломиха сърцето ми.