Хенри почина, разбира се. Предполагам, че нямаше кой знае каква друга вероятност с два куршума в главата. Въпреки това живя повече от дванадесет часа — подвиг, който изуми лекарите. (Казаха ми, че съм бил под упойка.) Казаха, че повечето хора биха умрели на място от толкова тежки рани. Чудя се дали това означава, че не е искал да умре. И ако беше така, защо изобщо се застреля. Колкото и зле да изглеждаше положението в „Албемарл“, все пак си мисля, че можехме някак си да се измъкнем. Не се застреля от отчаяние. Нито пък го направи от страх. Историята с Джулиан бе прясна в съзнанието му и бе оставила дълбок отпечатък. Мисля, че бе почувствал нуждата да направи един благороден жест, нещо, с което да докаже на нас и на себе си, че на практика бе възможно да се приложат онези висши, студени норми, на които ни учеше Джулиан. Дълг, уважение, вярност, жертвоготовност. Помня отражението му в огледалото, когато опря пистолета в главата си. На лицето му бе изписано едно невероятно съсредоточаване, триумф, като скачач, полетял от края на трамплина, със стиснати очи, радостен, очакваш голямото гмурване.
Доста често си мисля за това — всъщност за изражението на лицето му. Мисля си за доста неща. Мисля си за първия път, когато видях бреза, за последния, когато видях Джулиан, за първото изречение, което чух и научих на гръцки. Χαλεπά τά καλά. „Красотата е жестока“.
* * *
Все пак се дипломирах в Хампдън със степен по английска литература. Заминах за Бруклин с корем, бинтован като на гангстер.
— Браво! — каза преподавателят. — Но това все пак е Бруклин, а не Бенсънхърст195.
Прекарах лятото в дрямка на покрива, пушех цигари, четях Пруст и мечтаех за смърт, безделие, красота и време. Огнестрелната рана заздравя, оставяйки обгорен белег на корема ми. През есента се върнах в колежа: сух, прекрасен септември, никога няма да повярвате колко красиви бяха дърветата през онази година. Небето бе чисто, навсякъде имаше нападали листа, а студентите шушукаха, когато минавах край тях.
Франсис не се върна в колежа през есента. Нито пък близнаците. Историята в „Албемарл“ бе проста, наистина, сама се разказваше: Хенри, който иска да се самоубие, борбата за пистолета, а накрая аз — ранен, а той — мъртъв. До известна степен смятах, че това бе нечестно към Хенри, но от друга — не беше. По един доста неясен начин от това се чувствах по-добре — представях си се като герой, който безстрашно се втурва за оръжието, вместо просто да се изпреча на пътя на куршума като обикновен зяпач, какъвто всъщност съм.
Камила и Чарлс отпътуваха за Вирджиния в деня на погребението на Хенри. По стечение на обстоятелствата това бе и същият ден, в който Хенри и Чарлс трябваше да се явят пред съда. Погребението се състоя в Сейнт Луис. От всички нас отиде само Франсис. Все още бях в болницата, не бях още на себе си и все още виждах преобърнатата чаша за вино, която се търкаля по килима и тапетите с дъбови клонки в „Албемарл“.
Няколко дни преди това при мен дойде майката на Хенри. Беше ходила в моргата, за да види сина си. Ще ми се да помнех повече от посещението й. Но помня само една красива дама с тъмна коса и с очите на Хенри. Бе една от цялата поредица от посетители, истински и въображаеми, живи и мъртви, които влизаха и излизаха от стаята ми, и се тълпяха край леглото ми през цялото време. Джулиан. Дядо ми. Бъни, безразличен, подрязващ ноктите си.
Тя подържа ръката ми. Бях се опитал да спася живота на сина й. В стаята имаше лекар и една-две сестри. Видях и Хенри, над рамото й, стоеше в ъгъла, облечен със старите си градинарски дрехи.
Едва когато напусках болницата, открих сред нещата си ключовете от колата на Хенри. Тогава си спомних и нещо, което се бе опитала да ми каже. Когато преглеждала нещата на Хенри, открила, че преди да умре, бил започнал процедура по прехвърлянето на колата на мое име, което идеално пасваше с официалната версия — склонният към самоубийство млад мъж, който раздава вещите си. Никой, дори и полицаите не се опитаха да съпоставят тази щедрост с факта, че когато Хенри умря, се боеше да не загуби колата си. Във всеки случай БМВ-то бе мое. Тя каза, че сама му го е избрала като подарък за деветнадесетия му рожден ден. Не можела да понесе да я продаде или пък да я види отново. Това се бе опитала да ми каже, докато тихо плачеше на стола до леглото ми, а Хенри крачеше в сенките зад нея, беше изцяло погълнат от мислите си, сестрите не го виждаха, а той с педантична загриженост преподреждаше една разбъркана ваза с цветя.