Сигурно си мислите, че след всичко, което преживяхме, през годините с Франсис и близнаците сме поддържали близки отношения. Но след смъртта на Хенри, сякаш нишката, която ни свързваше, внезапно се прекъсна и много скоро след това започнахме да се отчуждаваме.
Цялото лято, докато бях в Бруклин, Франсис бе в Манхатън. През това време говорихме пет пъти по телефона и се видяхме два. И двата пъти в един бар в горен Ийст Сайд, точно под апартамента на майка му. Не обичаше да се отдалечава от къщи. Казваше, че тълпите го изнервяли — само две пресечки и вече започвал да се бои, че сградите ще се сгромолясат върху него. Ръцете му не спираха да си играят с пепелника. Четеше много. Изглежда, че всички в бара го познаваха.
Близнаците бяха във Вирджиния, изолирани в жилището на баба си — без право на свиждания. През онова лято Камила ми изпрати три картички и ми се обади два пъти. А после, през октомври, когато се бях върнал в училище, ми писа, за да ми каже, че Чарлс е спрял да пие, от месец не бил близвал капка. Получих и една коледна картичка. През февруари една за рождения ми ден, в която съвсем подчертано нямаше никакви новини за Чарлс. А после дълго време нямах никакви известия.
По времето, когато се дипломирах, подновихме откъслечните си комуникации. „Кой би помислил, писа Франсис, че измежду всички нас ти ще си единственият, който ще завърши с диплома.“ Камила ми изпрати поздравителна картичка и се обади няколко пъти. Говорехме нещо за това двамата да дойдат в Хампдън, за да присъстват на раздаването на дипломите, но идеята не се осъществи, а и аз не бях особено изненадан от това.
Последният курс в колежа започнах да се виждам със Софи Диърболд, а през последния семестър се преместих в апартамента й извън студентското градче на Уотър стрийт, само през няколко къщи от жилището на Хенри, където в задния двор розите „мадам Исак Периер“ подивяваха. Хрумна ми, че той така и не доживя да ги види разцъфнали тези рози, които миришеха на малини. Там бе и оцелелият след химическите му опити булдог, който излизаше да ме лае, когато минавах. След колежа Софи си намери работа в една танцова трупа в Лос Анжелис. Мислехме, че се обичаме. Говорехме, че ще се женим. Цялото ми подсъзнание ме предупреждаваше да не го правя (през нощта сънувах катастрофи с автомобили, снайперисти по магистралите и блесналите очи на адски кучета из паркингите в предградията), но ограничих кандидатстванията си за стипендия до колежите в Южна Калифорния.
Бяхме изкарали там шест месеца, когато със Софи се разделихме. Тя каза, че съм бил затворен. Никога не знаела какво мисля. Начинът, по който съм я гледал понякога сутрин, след като се събудя, я плашел.
Прекарвах цялото си време в библиотеката, четях драматурзите от якобинската епоха. Уебстър и Мидълтън, Търнър196 и Форд. Темата на специализацията ми бе доста отвлечена, но аз намирах онзи осветен от свещи, коварен свят на неовъзмездени грехове и поругана невинност, в който те ме пренасяха, за привлекателен. Дори заглавията на пиесите им притежаваха някаква особена привлекателност, като капани в пода, водещи към нещо красиво и зло, което бавно клокочеше под повърхността на нравствеността: „Бунтарят“, „Белият Дявол“, „Разбитото сърце“197. Задълбочих се в тях, водех си бележки в полетата. Якобинците са имали ясно усещане за катастрофа. Разбирали са явно не само злото, но и многообразието на номерата, които то използва, за да се представи за добро. Усещах, че достигат до сърцевината на нещата, до същинската поквареност на света.
Винаги съм харесвал Кристофър Марлоу и често се улавях, че мисля за него. Един негов съвременник го наричал „Милото хлапе Марлоу“. Бил е учен, приятел на Рали и Наш, най-ярките и образовани умове в Кеймбридж. Движел се е в най-извисените литературни и политически кръгове, той е единственият от всичките му събратя-поети, когото Шекспир пряко назовава. Същевременно обаче бил фалшификатор, убиец, дружал с най-развратни хора и се отличавал с най-покварените нрави, които „проклина, умирайки“ в кръчма на двадесет и девет години. През онзи ден с него били един шпионин, един джебчия и „прислужник от простолюдието“. Един от тях пронизал смъртоносно Марлоу точно над окото, „от което гореспоменатият Крист. Марлоу умрял веднага.“
Често се сещах за тези негови редове от „Доктор Фауст“:
„Стопанинът се кани да умира.