Той завещание написа вече —
имота и дома си ми остави…“198
И за следния, изречен настрана, в деня когато Фауст, облечен в черно, отива в двора на императора:
„… той толкова прилича на магьосник…“199
Когато пишех дисертацията си върху „Трагедията на отмъстителя“200 на Търнър, получих писмо от Франсис:
24 април
Скъпи Ричард,
Ще ми се да можех да твърдя, че писането на тези редове е трудно за мен, но не мога. Години наред животът ми се разпада и най-после ми се струва, че е дошло време да извърша едно достойно дело.
Това е последната ми възможност да говоря с теб, поне що се отнася до този свят. Искам да ти кажа следното. Работи усилено. Бъди щастлив със Софи. (Не знаеше, че сме скъсали.) Прости ми за всички неща, които сторих, но най-вече за онези, които не направих.
«Стига плачове! Всяка луна е ужасна.»201 Колко тъжна и красива строфа. Винаги съм се надявал, някой ден да имам възможност да я използвам. А може би изгревите на онзи свят, където съвсем скоро ще се озова, няма да бъдат толкова мъчителни. От друга страна, атиняните гледат на смъртта просто като на сън. Скоро сам ще разбера.
Чудя се дали ще видя Хенри от другата страна. Ако го видя, нямам търпение да го питам, защо, по дяволите, не застреля всички ни, за да се свърши.
Недей да се чувстваш зле заради всичко това. Наистина.
Веселяшки,
Франсис“
Не го бях виждал от три години. Писмото бе отпреди четири дни и носеше печат от Бостън. Оставих всичко и тръгнах за летището, качих се на първия самолет за Логан. Намерих Франсис в болницата „Бригам енд Уименс“, където се възстановяваше, след като бе прерязал вените на китките си с бръснач.
Изглеждаше ужасно. Беше мъртвешки блед. Каза, че прислужницата го намерила в банята.
Беше в самостоятелна стая. Дъждът барабанеше по сивите стъкла на прозорците. Страшно много се зарадвах да го видя, а мисля, че и той се радваше да ме види. Говорихме с часове — нищо важно, наистина.
— Чу ли, че ще се женя? — каза той по-късно.
— Не — изненадах се.
Мислех, че се шегува. Но той се поизправи в леглото, бръкна в нощното шкафче и извади снимка, която ми показа. Синеока блондинка, облечена с вкус, с тяло като на Марион.
— Хубава е.
— Глупава е — избухна Франсис. — Мразя я. Знаеш ли как я нарича братовчед ми? Черната дупка.
— Защо?
— Защото когато влезе в стаята, разговорът изчезва.
— Тогава защо ще се жениш за нея?
Не ми отговори веднага.
— Виждах се с един човек. Адвокат. Малко пие, но няма проблем. Замина за Харвард. Ще го харесаш. Казва се Ким.
— И?
— Дядо ми разбра. По най-мелодраматичния начин, който можеш да си представиш.
Взе цигара. Трябваше да му я запаля, заради ръцете. Беше наранил едно от сухожилията, свързващо палеца му.
— И — продължи, издухвайки облак дим — трябва да се оженя.
— Или?
— Или дядо ми ще ме остави без пукнат цент.
— Не можеш ли да се справиш сам?
— Не.
Каза го с такава увереност, че това ме раздразни.
— Аз се справям — казах.
— Но ти си свикнал.
Точно тогава вратата на стаята му се отвори. Беше сестра — не болнична, а друга, наета от майка му.
— Господин Абърнати! — каза тя весело. — Имате посетител!
Франсис затвори очи, а после ги отвори.
— Тя е — каза той.
Сестрата се отдръпна. Спогледахме се.
— Франсис, не го прави.
— Трябва.
Вратата се отвори и блондинката от снимката, цялата грейнала, влезе с валсова стъпка, бе облечена с розов пуловер с изтъкани по него снежинки, а косата й бе вързана отзад с розова панделка. Всъщност беше доста хубава. Беше се натоварила с подаръци, сред които имаше плюшено мече, желирани бонбони в целофан, броеве на „Атлантик мънтли“, „Ескуайър“. Боже мой, от кога Франсис четеше списания?
Приближи се до леглото и бързо го целуна по челото.
— Виж, скъпи — обърна се тя към него, — нали бяхме решили да не пушим.
За моя изненада изтръгна цигарата от пръстите му и я загаси в пепелника. После погледна към мен и отново грейна в усмивка.
Франсис прокара превързаната ръка през косата си.
— Присила — каза той безизразно, — това е моят приятел Ричард.
Сините й очи се разшириха.
— Здравей! Толкова много съм слушала за теб!
— И аз за теб — отвърнах вежливо.
Тя си придърпа един стол до леглото на Франсис, седна, мила и все така усмихваща се.