И сякаш като по магия разговорът секна.
Камила се появи в Бостън на другия ден, тя също бе получила писмо от Франсис.
Дремех в стола край леглото. Четях на Франсис „Нашият общ приятел“ — сега като се замисля, бе странно каква голяма част от времето ми с Франсис в бостънската болница приличаше на времето, прекарано от Хенри с мен във Върмонт. Събудих се от изненаданото възклицание на Франсис. Когато я видях да стои на фона на потискащата бостънска светлина, помислих, че сънувам.
Изглеждаше по-стара. Бузите й бяха малко по-хлътнали. Косата й бе различна, подстригана късо. Бях започнал да мисля и за нея като за призрак, без да го осъзнавам; но да я видя, изнурена, но все така красива, от плът и кръв! Сърцето ми подскочи толкова радостно и буйно, че щях да се пръсна, помислих, че ще умра на място.
Франсис седна в леглото и протегна ръце.
— Скъпа. Ела тук.
Тримата прекарахме заедно в Бостън четири дни. През цялото време валеше. Франсис излезе от болницата на втория ден, който по случайност се оказа Заговезни.
Никога не бях идвал в Бостън, мислех си, че прилича на Лондон, който също никога не бях виждал. Сиво небе, къщи с червени тухли и китайски магнолии в мъглата. Камила и Франсис искаха да отидат на литургия, придружих ги. Църквата бе претъпкана и ветровита. Отидох до олтара с тях, за да се поклоня, тътрех се с поклащащата се редица. Свещеникът бе прегърбен, облечен в черно и много стар. Направи с палец кръстен знак на челото ми. „Защото пръст си и в пръст ще се превърнеш.“202 Отново се изправих, когато дойде време за причастието, но Камила ме хвана за ръката и бързо ме издърпа. Тримата останахме на местата си, докато пейките се опразниха и дългата и тътреща се редица отново се насочи към олтара.
* * *
— Знаеш ли — каза Франсис, когато излизахме, — веднъж направих грешката да попитам Бъни дали някога се е замислял за Греха.
— Какво ти отговори? — попита Камила.
Франсис изсумтя.
— Каза „Не, разбира се, че не. Не съм католик.“
Прекарахме целия следобед в тъмен малък бар на Бойлстън стрийт, пушехме и пиехме ирландско уиски. Разговорът се завъртя към Чарлс. Оказа се, че през изминалите няколко години е гостувал от време на време в дома на Франсис.
— Преди две години Франсис му зае доста пари — каза Камила. — Много мило постъпи, но не трябваше да го прави.
Франсис сви рамене и допи уискито в чашата. Беше ясно, че темата го кара да се чувства неудобно.
— Така исках.
— Никога няма да ти ги върне.
— Добре.
Изгаряше ме любопитство.
— Къде е Чарлс?
— Кара я някак си — каза Камила. Беше ясно, че и тя се чувстваше неловко от темата. — За кратко работи за чичо ми. После свиреше на пиано в един бар, но както можеш да си представиш, не се получи много добре. Баба ни щеше да се побърка. Най-накрая накара чичо да му каже, че или ще се стегне, или ще трябва да се изнесе от къщата. Той избра втория вариант. Нае си стая в града и продължи да работи в бара. Но накрая го уволниха и се принуди да се прибере вкъщи. Точно тогава започна да идва тук. Беше много мило от твоя страна — обърна се тя към Франсис, — да му отделяш толкова внимание.
Той гледаше надолу към чашата си.
— Няма проблем.
— Беше много добър с него.
— Той ми беше приятел.
— Франсис — каза Камила — му зае пари, за да се настани в клиника. Болница. Но той издържа само около седмица. Избяга с някаква тридесетгодишна жена, с която се запознал в отделението за алкохолици. Два месеца нямаше ни вест, ни кост от тях. Най-накрая съпругът на жената…
— Тя е била женена?
— Да. Имаше и дете. Малко момче. Както и да е. Та, най-накрая съпругът наел частен детектив, който ги открил в Сан Антонио. Живеели в някакво ужасно място, дупка. Чарлс миел чинии в закусвалня, а тя… ами не знам какво е правела тя. И двамата били в доста лошо състояние. Но нито един от тях не искал да се върне вкъщи. Казали, че са много щастливи.
Направи пауза, за да отпие.
— И? — попитах аз.
— Все още са там. В Тексас. Но вече не са в Сан Антонио. За малко са били в Корпус Кристи. Последно чухме, че са се преместили в Галвестън.
— Той обажда ли се изобщо?
Настъпи дълго мълчание. Най-накрая тя каза:
— Всъщност с Чарлс вече не си говорим.
— Изобщо?
— Не, никак — отново отпи от уискито. — Това разби сърцето на баба ни.
В дъждовния залез тръгнахме към дома на Франсис през парка. Лампите бяха запалени.
Съвсем неочаквано Франсис каза:
— Знаете ли, че все очаквам Хенри да се появи.
Леко се разстроих от това. Не бях го споменал, но и аз си мислех същото. Нещо повече, откакто бях пристигнал в Бостън, все зървах хора, които вземах за него — тъмни фигури, профучаващи в таксита, хлътващи в офис сгради.