Мисля, че го видях, когато лежах във ваната — каза Франсис. — Кранът течеше, имаше кръв навсякъде из проклетата баня. Струва ми се, че го видях да стои там, облечен в халата, онзи с джобовете, в които държеше цигарите си и какво ли още не. Бе застанал до прозореца, с гръб, полуизвърнат и ми каза наистина отвратено: „Е, Франсис, надявам се сега да си щастлив.“
Продължихме да вървим. Мълчахме.
— Странно е — продължи Франсис. — Доста време ми трябваше, за да повярвам, че наистина е мъртъв. Искам да кажа… знам, че няма начин как да изфабрикува смъртта си, но нали се сещате, ако има някой, който да намери начин да се върне, това ще е той. Малко като Шерлок Холмс е, с падането във водопада Райхенбах. Все очаквам да разбера, че всичко е било номер, че ще се появи всеки миг с някакво много засукано обяснение.
Минавахме по един мост. Жълти серпантини от светлината на уличните лампи потреперваха ярко в мастилената вода.
— Може би наистина си го видял — казах аз.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз също мисля, че го видях — отговорих след дълга и замислена пауза. — В стаята ми. Когато бях в болницата.
— Знаеш какво би казал Джулиан — каза Франсис. — Призраците съществуват. Хората по цял свят винаги са го знаели. А ние вярваме в тях толкова, колкото е вярвал и самият Омир. Само че сега ги нарича с различни имена. Памет. Несъзнателното.
— Имате ли нещо против да сменим темата? — съвсем неочаквано попита Камила. — Моля ви?
Камила трябваше да замине в петък сутринта. Каза, че баба й не била добре и трябвало да се връща. Аз трябваше да се връщам в Калифорния чак на другата седмица.
Стоях с нея на перона, тя бе нетърпелива, нервно потупваше с крак и се навеждаше напред, за да погледне релсите. Стори ми се, че не бих могъл да понеса заминаването й. Франсис бе зад ъгъла, купуваше й книга, която да чете във влака.
— Не искам да си заминаваш — казах.
— Аз също не искам.
— Тогава недей.
— Трябва.
Стояхме, загледани един в друг. Валеше. Тя ме погледна с очите си с цвят на дъжд.
— Камила, обичам те. Нека се оженим.
Отговорът й сякаш се проточи в безкрайността. Най-накрая проговори:
— Ричард, знаеш, че не мога да го направя.
— Защо?
— Не мога. Не мога просто да реша и да замина за Калифорния. Баба е стара. Вече не може да се справя сама. Трябва някой да се грижи за нея.
— Добре, да забравим за Калифорния. Ще се преместя на изток.
— Ричард, не можеш. Ами дисертацията ти? Университета?
— Не ми пука за университета.
Стояхме дълго и се гледахме в очите. Най-накрая тя отмести поглед.
— Трябва да видиш как живея сега, Ричард. Баба никак не е добре. Едва успявам дори само да се грижа за нея, а и тази голяма къща… Нямам нито един приятел на моята възраст. Не помня дори кога за последно съм чела книга.
— Мога да ти помогна.
— Не искам да ми помагаш — вдигна глава и ме погледна, взорът й ме удари силно и сладко, като инжекция с морфин.
— Ако искаш, ще падна на колене — казах. — Наистина ще го направя.
Тя затвори очи, тъмни клепачи с тъмни сенки под тях, наистина бе остаряла и вече не бе онова момиче със стрелкащ се поглед, в което се бях влюбил, но това не я правеше по-малко красива. Сега бе красива по начин, който не толкова възбуждаше сетивата ми, колкото разкъсваше сърцето ми.
— Не мога да се омъжа за теб — каза тя.
— Защо?
Помислих, че ще каже „Защото не те обичам“, което повече или по-малко би отговаряло на истината, но за моя изненада, тя отвърна:
— Защото обичам Хенри.
— Хенри е мъртъв.
— Въпреки това. Все още го обичам.
— Аз също го обичах — казах.
За миг си помислих, че се е разколебала. Но тогава тя погледна встрани и отвърна:
— Знам, че го обичаше. Но това не е достатъчно.
Дъждът остана с мен през целия път обратно до Калифорния. Знаех, че едно внезапно отпътуване би било прекалено. Ако трябваше да напусна Изтока, трябваше да го направя постепенно, затова наех кола и карах, карах, докато накрая природата не се промени и вече бях в Средния запад, а дъждът бе единственото, което бе останало от прощалната целувка на Камила. Дъждовни капки по предното стъкло и радиостанции, които идват и си отиват. Неприветливи царевични ниви сред онези сиви, огромни пространства. Вече веднъж се бях сбогувал с нея, но трябваше да положа всички сили, за да се сбогувам отново и за последен път да се обърна като нещастния Орфей, за последен поглед назад към призрака на единствената му любов и със същия удар на сърцето да я загубя завинаги: hinc illae lacrimae, затова са и сълзите203.