— Боже. Баща ми е само някакъв противен стар директор на банка.
Колкото и странно да изглеждаше, счетох за нужно да сменя темата, тъй като се насочвахме към опасни води.
— Ако Хенри е от Сейнт Луис — попитах, — откъде толкова много акъл у него?
Въпросът бе съвсем невинен, но за моя изненада Бъни трепна и се присви.
— Хенри претърпял тежък инцидент, когато бил малко момче. Блъснала го кола или нещо подобно и едва не умрял. Няколко години не ходил на училище, имал частни учители, но дълго време не могъл да прави нищо друго освен да лежи в леглото и да чете. Предполагам, че е от ония деца, които четат неща за университета, още когато са на две години.
— Блъснат от кола?
— Мисля, че е това. Не ми хрумва какво друго може да е. Той не обича да говори за това — и снижи глас. — Знаеш ли защо разделя косата си така, че да пада над дясното му око? Защото там има белег. Почти загубил зрението си с това око и сега не вижда много добре с него. А и върви леко вдървено, сякаш куца. Въпреки че това няма никакво значение, защото е як като бик. Не знам какво е правил, сигурно е вдигал тежести или нещо такова, но си е върнал формата. Типичен Тиъдър Рузвелт, който преодолява препятствията. Трябва да му се възхищаваш затова — отново прокара ръка през косата си и кимна на сервитьора да донесе още едно питие. — Какво искам да кажа ли? Ами вземи някой като Франсис. Ако ме питаш, той е толкова умен, колкото и Хенри. Момче с потекло и купища пари. Но всичко му е поднасяно на тепсия. Мързелив е. Обича да се забавлява. След часовете не си помръдва пръста, освен за да пие като сюнгер и да ходи по купони. Колкото до Хенри — той повдигна вежда, — можеш да го спукаш от бой и пак няма да го откъснеш от старогръцкия… Благодаря, ето тук, моля — каза на сервитьора, който държеше поредното яркочервено питие на една ръка разстояние. — Не искаш ли още едно?
— Пих достатъчно.
— Хайде, друже. Аз черпя.
— Ами, още едно мартини — поръчах на сервитьора, който вече се бе обърнал. Извърна се и ме погледна.
— Благодаря — казах тихо и отместих очи от танцуващата му и изпълнена с омраза усмивка, докато не се отдалечи.
— Знаеш ли, най-много от всичко мразя фамилиарничещи педали — любезно изрече Бъни. — Ако ме питат, трябва да ги завържат и да ги изгорят на клада.
Познавам мъже, които се изказват зле за хомосексуалността, защото тя ги плаши и вероятно имат склонност към нея, познавам и мъже, които се изказват зле за нея и наистина го мислят. Първоначално причислих Бъни към първата категория. Сърдечното му ръкостискане и университетската му общителност бяха напълно странни и следователно подозрителни, а към това прибавям и изучаването на класически езици, което определено е безобидно, но въпреки това все още е повод за неодобрение в определени кръгове.
— Искаш ли да знаеш какво представляват класиците? — ме попита пияният административен ръководител, отговарящ за приема на студенти, на купон на катедрата преди няколко години. — Ще ти кажа за какво става дума при тях. За войни и педали.
Афористично и вулгарно твърдение без съмнение, но подобно на много такива жалки вулгарности и то съдържаше в себе си зрънце истина.
Но колкото повече слушах Бъни, толкова по-ясно ми ставаше, че смехът му не бе принуден, че съвсем не изпитваше желание да удовлетвори нечии очаквания. Напротив, бе изпълнен с безгрижната липса на стеснителност на своенравен ветеран от войните, женен от години и многодетен баща, който намира темата за безкрайно отблъскваща и забавна.
— А приятелят ти Франсис? — попитах.
Предполагам, че това бе долно от моя страна или просто исках да видя как ще се измъкне от ситуацията. Може би Франсис не беше хомосексуален, със същия успех можеше да се окаже и опасен женкар, но със сигурност бе от онзи тип хора — гъвкави, добре облечени и невъзмутими, които предизвикват определени съмнения у хора като Бъни, предполагащи, че имат нюх за тези неща.
Бъни ме погледна с недоумение:
— Глупости — отсече. — Кой ти наприказва това?
— Никой. Всъщност Джуди Пуви — допълних, тъй като бе ясно, че няма да приеме „никой“ за отговор.
— Разбирам защо го е казала, но в наши дни наричат всекиго „обратен“ по повод и без повод. Все още съществува такова нещо като старомодния тип мамино синче. Единственото, от което Франсис има нужда, е приятелка — и ме погледна с присвити очи през малките си модни очила. — Ами ти? — попита леко войнствено.
— Какво аз?
— Нямаш ли си приятелка? Там, в Холивуд, не те ли чака някоя сладка мажоретка?