— Не — не исках да обяснявам проблема с приятелките си точно на него. Едва наскоро бях успял да се отърва от дълга и задушаваща връзка с едно момиче в Калифорния, което ще нарека Кати. Запознахме се през първата ми година в колежа, първоначално бях привлечен от интелигентното й и мрачно бунтарство, такова таях и аз. Но след около месец, през който тя здраво се залепи за мен, започнах с ужас да осъзнавам, че тя не бе нищо повече от човек без истински културни интереси, примитивно копие на Силвия Плат, отдадено на масовата психоза по популярната музика и изкуство. Връзката ни сякаш продължи вечно, подобно на сълзлив и безкраен телевизионен филм, изпълнена с обичайната досадна прилепчивост, с оплаквания и изповеди по паркингите, свързани с „непълнота“ и „ниско самочувствие“, и всички останали банални жалвания. Тя бе една от основните причини за отчаяното ми желание да напусна дома и една от причините за страха ми от лъчезарните и привидно безопасни нови момичета, с които се запознах през първите си седмици в колежа.
Мислите за нея ме накараха да помръкна. Бъни се наведе над масата.
— Вярно ли е, че момичетата в Калифорния са по-красиви?
Разсмях се толкова силно, че питието едва не ми излезе през носа.
— „Плажни красавици“? — смигна той. — „Купон на плажа“?
— Точно така.
Остана доволен. Още повече се наведе през масата и като някой стар вуйчо започна да разказва със задоволство за приятелката си, която се казваше Марион.
— Знам, че си я виждал. Миньонче. Русокоса, синеока, ей толкова висока?
Всъщност това наистина извика някакви спомени в главата ми. Още през първата седмица в колежа бях видял Бъни в пощата да говори доста угрижено с момиче, отговарящо на описанието.
— Аха — заяви гордо той, докато прокарваше пръст по ръба на чашата си. — Тя ми е гадже. Със сигурност мога да ти кажа, че ме кара да се държа подобаващо.
Думите му ме хванаха, докато преглъщах, и едва не се задавих от смях.
— Учи начална педагогика, не е ли прекрасно? — каза Бъни. — Искам да кажа, че тя е истинско момиче — раздалечи ръцете си, за да покаже порядъчно голямо разстояние между тях. — Дълга коса, закръглена и не се страхува да носи рокли. Харесва ми. Можеш да ме наречеш старомоден, но не си падам много по умните момичета. Ето, вземи Камила например. Забавна е, страхотен приятел и всичко останало…
— Хайде — отвърнах все още през смях. — Тя наистина е хубава.
— Така е наистина — вдигна в знак на съгласие ръката си Бъни. — Прекрасно момиче. Винаги съм го казвал. Изглежда като точно копие на статуята на Диана в клуба на баща ми. Единственото, което й липсва, е здрава майчина ръка, но въпреки това според мен тя е нещо като шипков цвят, сравнен с изкуствено отгледаната чайна роза. Не приема нещата, с които трябва да се съобразява. През повечето време носи размъкнатите дрехи на брат си, с които някои момичета може и да изглеждат приемливо, въпреки че, откровено казано, според мен нито едно момиче не може да се понрави наистина, ако се облича така. А тя определено не може да си го позволи. Прекалено много прилича на брат си. Чарлс е хубав мъж, винаги можеш да разчиташ на него, но не бих искал да се оженя за него, нали?
Беше набрал скорост и се канеше да каже нещо, когато изведнъж се спря, лицето му придоби кисел вид, сякаш се бе сетил за нещо неприятно. Бях озадачен и същевременно заинтригуван, нима се бе изплашил, че е казал прекалено много, нима се страхуваше да не изглежда глупав? Опитвах се да измисля начин бързо да сменя темата, за да го избавя от ситуацията, но той се намести в стола си, присви късогледите си очи и огледа помещението.
— Виж там. Мислиш ли, че това сме ние? Време е.
Освен огромното количество храна, което погълнахме през онзи следобед: супа, омари, пастет, мус — в ужасяващо разнообразие и количество, пихме още повече. Коктейлите бяха последвани от три бутилки „Тетинджър“, а след тях пихме и бренди, постепенно масата ни се превърна в единствен център на внимание в помещението, около което предметите се появяваха и изчезваха със смайваща бързина. Не спирах да пия от чаши, които сякаш някаква магия поставяше пред мен, Бъни предлагаше наздравици за всичко: от колежа Хампдън през Бенджамин Джоуит41 до Атина на Перикъл. С времето тостовете ставаха все по-приповдигнати и по-цветисти, а когато дойде време да ни сервират кафето, навън се стъмваше. Бъни беше вече пиян и поиска от сервитьора да донесе две пури, които последният остави до сметката обърната с лицето надолу, на малък поднос.
Задименото помещение се въртеше с бясна скорост, пурата не ми помагаше да спра вихъра. Напротив, от нея ми се привидяха ярки петна, които по краищата бяха тъмни, заприличаха ми на ужасните едноклетъчни същества, заради които присвивах очи, за да ги гледам през микроскопа, докато ми причернее. Изгасих пурата в пепелника или по-скоро в онова, което взех за пепелник, но се оказа десертната ми чинийка. Бъни внимателно свали очилата си с позлатени рамки и започна да ги лъска с кърпа. Без тях очите му изглеждаха малки, слаби и приветливи, насълзени от дима и сбръчкани от смях в ъглите.