— Здравей — обърна се студено Хенри към мен.
— Здравей.
— Как си? — държеше се като машина.
— Добре.
— Добре.
— Ето, заповядай, приятелю — каза Бъни и му подаде сметката.
Хенри изпитателно погледна крайната сума, но по лицето му не бе изписано нищо.
— А — дружески каза Бъни, а гласът му отекна в напрегнатата тишина, — щях да се извиня, че съм те откъснал от книгата ти, но ти си я взел със себе си. Какво четеш? Нещо интересно?
Хенри му я подаде без да каже нищо. Буквите на корицата бяха на някакъв източен език. Бъни я погледна за миг и му я върна.
— Интересно — каза неопределено.
— Готови ли сте да тръгваме? — попита рязко Хенри.
— Ама разбира се — отвърна бързо Бъни, скочи и едва не събори масата. — Само кажете. Undele, undele.44 Когато кажеш.
Хенри плати сметката, а Бъни се въртеше край него като провинило се дете. Пътят към дома бе мъчителен. Бъни бе на задната седалка и направи няколко умели, но обречени опита да завърже разговор — изблиците му проблясваха и потъваха. Хенри не отместваше очи от пътя, а аз седях на предната седалка до него. Бърниках вградения пепелник, отварях го и го затварях, докато в един момент не осъзнах колко дразнещо бе това и с мъка се принудих да спра.
Първо спря пред дома на Бъни. Той излая поредица от неразбираеми любезности, шляпна ме по рамото и изскочи от автомобила.
— Да, добре, Хенри, Ричард, пристигнахме. Прекрасно. Добре. Толкова съм ти благодарен… страхотен обяд… чао, да, довиждане… — вратата се затръшна и той се изстреля като пружина нагоре по стълбите.
Хенри се обърна към мен, когато той се прибра:
— Много съжалявам.
— Не, няма за какво — отвърнах засрамен. — Просто недоразумение. Ще ти върна парите.
Прокара ръка през косата си и с изненада установих, че тя трепери.
— Не съм си и помислил такова нещо — каза рязко. — Вината е негова.
— Но…
— Беше ти казал, че ще те води на обяд, нали?
Лека обвинителна нотка се усещаше в гласа му.
— Да — отговорих.
— И просто се оказа, че си е забравил портмонето вкъщи.
— Няма проблем.
— Има проблем — сопна се Хенри. — Това е ужасен номер. Откъде можеш да знаеш? Той смята, че всеки, в чиято компания се намира, може да извади огромна сума пари и при най-малкия намек. Изобщо не се замисля за тези неща и колко неудобна е цялата ситуация за всички. Ами ако не си бях у дома?
— Сигурен съм, че наистина го е забравил.
— Отишли сте с такси до там — рече накратко Хенри. — Кой плати?
Веднага започнах да протестирам, но изведнъж замръзнах. Бъни беше платил за таксито. Дори бе изтъкнал това с поведението си.
— Виждаш ли — каза Хенри. — Дори и не е много хитър, нали? Не стига, че го прави с всички, но да си призная, не съм и помислял, че ще има наглостта да го опита с напълно непознат.
Не знаех какво да кажа. Потеглихме към Монмът в мълчание.
— Пристигнахме. Съжалявам.
— Няма нищо. Благодаря ти, Хенри.
— Лека нощ.
Останах под лампата на верандата и го гледах как потегли. После влязох и се качих в стаята си, където се проснах на леглото и потънах в дълбок пиянски сън.
— Научихме всичко за обяда ти с Бъни — каза Чарлс.
Разсмях се. Беше неделя, късно следобед на другия ден, бях прекарал почти цялото време пред бюрото в четене на „Парменид“. Гръцкият не ми вървеше, измъчваше ме и махмурлук. Толкова дълго бях гледал текста, че буквите вече не приличаха на букви, а на нещо неразгадаемо, на отпечатъци от птичи крачета по пясъка. Гледах унесено през прозореца към ниско окосената ливада, която приличаше на зелено кадифе и на талази покриваше хълмовете на хоризонта. Тогава, някъде долу, видях близнаците, които като двойка призраци се приплъзваха по ливадата.
Надвесих се през прозореца и ги извиках. Спряха се и се обърнаха, заслониха челата си с ръце и присвиха очи срещу вечерното зарево.
— Здравей — отвърнаха те, а накъсаните им и едва доловими гласове достигнаха до мен като един. — Слез при нас.
И ето ни, разхождаме се покрай рехавата борова горичка в подножието на планината, аз съм между тях двамата.
Вечерта им придаваше особен ангелоподобен вид: русите им коси се развяваха от вятъра, бяха облечени в бели пуловери и обувки за тенис. Не знаех защо ме поканиха с тях. Държаха се съвсем вежливо, но изглеждаха предпазливи и леко озадачени, сякаш идвах от страна с непознати и ексцентрични обичаи, което ги караше да бъдат много внимателни, за да не ме изплашат или обидят.