— Откъде разбрахте за това? За обяда?
— Бъни се обади тази сутрин. А Хенри ни разказа снощи.
— Стори ми се много ядосан.
Чарлс сви рамене:
— По-скоро ядосан на Бъни, но не и на теб.
— Нямат особена слабост един към друг, нали?
Те сякаш се изненадаха от думите ми.
— Те са стари приятели — каза Камила.
— Най-добри приятели, бих казал — допълни Чарлс. — Беше време, когато бяха неразделни.
— Струва ми се, че доста се карат.
— Разбира се — каза Камила. — Но това не означава, че не държат един на друг. Хенри е толкова сериозен, а Бъни толкова — всъщност несериозен — че двамата се разбират много добре.
— Да — вмъкна Чарлс. — Веселият и Замисленият45. Идеална двойка. Мисля, че Бъни е единственият човек на земята, който може да разсмее Хенри — той млъкна изведнъж и посочи в далечината. — Бил ли си някога там? На онзи хълм има гробище.
Едва го виждах през боровете — ниска, разпиляна редица от надгробни плочи, разкривени и изядени от времето, наклонени под такъв ъгъл, че създаваха трескаво и свръхестествено усещане за движение, сякаш някаква истерична сила, може би полтъргайст, ги бе разпиляла само миг преди това.
— Старо е — каза Камила. — От осемнадесети век. Тук е имало град, църква и мелница. Не е останало нищо друго, освен основи. Но все още се виждат очертанията на градините. А сега на мястото на къщите растат ябълки, дива майорана и дъхави рози. Един Господ знае какво се е случило навремето. Вероятно епидемия, или пък пожар.
— Или нападение на индианците — допълни Чарлс. — Някой път трябва да отидеш и да разгледаш, най-вече гробището.
— Красиво е. Особено през зимата.
Слънцето беше слязло ниско и къпеше в злато дърветата, които хвърляха дългите си и разкривени сенки по земята пред нас. Известно време се разхождахме, без да говорим. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на далечни огнища и хапеше с хладината на здрача. Единственият шум бе от стъпките ни по насипалата с чакъл пътека и свиренето на вятъра в боровете. Спеше ми се, главата ме болеше и всичко бе обкръжено от някакво усещане за нереалност, за сън. Имах усещането, че всеки миг ще се сепна с глава върху купчина книги и ще се събудя сам в мрачната стая.
Изведнъж Камила спря и сложи пръст на устните си. Върху едно повалено дърво, разсечено на две от мълния, бяха кацнали три огромни черни птици, които бяха твърде едри за врани. Досега не бях виждал такива.
— Гарвани — каза Чарлс.
Не помръдвахме и ги гледахме. Едната тромаво подскачаше към края на един клон, който скърцаше и се люлееше под тежестта й, докато накрая се оттласна и с грачене се издигна във въздуха. Другите я последваха със силен плясък на крилете си. Образуваха триъгълник и се понесоха над ливадата — три черни сенки над тревата.
Чарлс се разсмя:
— Три гарвана — за всеки по един. Обзалагам се, че това бе предзнаменование.
— Поличба.
— За какво? — попитах.
— Не зная — отвърна Чарлс. — Хенри е този, който може да гадае по птиците. Той е птицегадател.
— Познава всичко римско, няма как да не знае.
Тръгнахме обратно към дома и на върха на едно възвишение видях в далечината мрачните фронтони на „Монмът хаус“. Небето беше студено и празно. Сребристата луна приличаше на бял полумесец от нокът и се носеше в мрака. Не бях свикнал с тези призрачни есенни залези, с хладината и ранно настъпващата тъмнина. Нощите се спускаха прекалено бързо и тишината, която завладяваше през нощта долината, ме изпълваше със странна и боязлива тъга. Замислих се безрадостно за „Монмът хаус“: празни коридори, стари газени лампи и ключът, който се превърта в ключалката на стаята ми.
— Ще се видим по-късно — каза Чарлс пред входа на Монмът, лицето му изглеждаше бледо на светлината от лампата на верандата.
В далечината виждах светлините в столовата на общежитието, можех да видя и тъмните силуети, които минават край прозорците.
— Беше ми приятно — избъбрах и пъхнах ръце в джобовете си. — Искате ли да вечеряте с мен?
— За съжаление, не. Трябва да се прибираме.
— Добре — отвърнах разочарован, но облекчен. — Някой друг път.
— Какво ще кажеш…? — обърна се изведнъж Камила към Чарлс.
Той сбърчи вежди.
— Хмм. Права си.
— Ела да вечеряш у дома — обърна се импулсивно Камила към мен.
— Не — отговорих бързо.
— Моля те.
— Не, благодаря. Всичко е наред.
— Я стига — любезно каза Чарлс. — Няма кой знае какво за ядене, но бихме искали да дойдеш.
Изпитах пристъп на благодарност към него. Наистина много исках да отида.