— Стига да сте убедени, че няма никакъв проблем.
— Никакъв — каза Камила. — Да вървим.
Чарлс и Камила бяха наели обзаведен апартамент на третия етаж в къща в северен Хампдън. Щом прекрачеше прага, човек се озоваваше в малка всекидневна със скосени стени и тавански прозорци. Креслата и изтърбушеният диван бяха покрити с пепелява тапицерия, износена на подлакътниците: розови мотиви на жълтокафяв фон и жълъди и дъбови листа на тъмнозелен. Навсякъде имаше опърпани, пожълтели от времето покривчици. Над камината, за която впоследствие установих, че не работи, имаше полица, където блестяха два свещника от оловен кристал и няколко потъмнели сребърни подноса.
Не мога да кажа, че мястото тънеше в безредие, но бе на ръба. Навсякъде, където бе възможно, бяха скупчени книги, масите бяха отрупани с листа, пепелници, бутилки уиски, кутии шоколадови бонбони, а чадъри и обувки задръстваха и без това тесния коридор. В стаята на Чарлс дрехите бяха пръснати по пода, а от вратата на гардероба висеше истинска паяжина от вратовръзки. Тоалетката на Камила пък бе покрита с празни чаени чаши, протекли химикалки и увехнали невени във водна чаша, а пред леглото, на пода, имаше недореден пасианс. Разположението на мястото бе странно, изпълнено с прозорци на неочаквани места, коридори, водещи наникъде и ниски врати. Трябваше да се наведа, за да вляза, а накъдето и да погледнех, изникваше някаква нова странност: стар стереоскоп, в който покритите с палми улици на призрачната Ница изчезваха в далечината с цвят на сепия, остриета от стрели в прашна кутия, еленови рога и скелет на птица.
Чарлс влезе в кухнята и започна да отваря и затваря шкафовете. Камила ми наля питие от бутилка с ирландско уиски, намираща се върху купчина броеве на „Нешънъл Джиографик“.
— Ходил ли си в смолистите ями на ранчото Ла Бреа46? — попита между другото тя.
— Не — отвърнах безпомощно и объркан, забих поглед в чашата си.
— Чарлс, представи си — провикна се тя към кухнята. — Той живее в Лос Анджелес и никога не е бил в смолистите ями на ранчото Ла Бреа.
Той се показа на вратата, бършейки ръцете си в кърпа за съдове:
— Наистина ли? — каза той с детинско учудване. — И защо?
— Не зная.
— Те са толкова интересни. Само се замисли.
— Познаваш ли тук много хора от Калифорния? — каза Камила.
— Не.
— Но познаваш Джуди Пуви.
Останах слисан, откъде знаеше това?
— Тя не ми е приятелка — отвърнах.
— Нито пък моя — допълни Камила. — Миналата година плисна питието си в лицето ми.
— Чух за това — и се засмях, но тя не се усмихна.
— Не вярвай на всичко, което чуваш — каза, отпивайки още една глътка от питието си. — Знаеш ли кой е Клоук Рейбърн?
Знаех. В Хампдън имаше малка, модна група калифорнийци, повечето от Сан Франциско и Л. А. Клоук Рейбърн бе нейният център — целият изтъкан от отегчени усмивки с премрежени, сънливи очи, обвит в цигарен дим. Момичетата от Лос Анджелес, в това число и Джуди Пуви, му бяха фанатично предани. Той бе от хората, които виждаш в мъжката тоалетна по време на купони, да шмъркат кокаин от ръба на мивката.
— Той е приятел на Бъни.
— Откъде накъде? — попитах изненадано.
— Били са заедно през подготвителната година в „Сейнт Джеръм“ в Пенсилвания.
— Нали познаваш Хампдън — намеси се Чарлс, отпивайки голяма глътка от питието си. — Тези прогресивни колежи обожават проблемните ученици, преследваните хора. Клоук се премести тук след първата си година в колеж в Колорадо. През цялото време ходил да кара ски и се провалил на всички изпити. Хампдън е последното място на земята…
— За най-лошите на света — каза през смях Камила.
— Стига де — намесих се аз.
— Във всеки случай, мисля, че е така — поде Чарлс. — Половината от хората са тук, защото не биха ги приели в нито едно място. Това не значи, че Хампдън не е прекрасно училище. А може би, именно затова е прекрасно. Вземи Хенри например, ако не го бяха приели в Хампдън, едва ли изобщо щеше да постъпи в колеж.
— Не вярвам — казах аз.
— Може и да звучи абсурдно, но той така и не е завършил десети клас в гимназията, а колко са добрите колежи, които ще приемат човек, изостанал в десети клас? Освен това, съществува и проблемът със стандартизиращите тестове. Хенри отказал да се яви на общообразователния изпит, най-вероятно резултатите му щяха да са над всичко постигано досега, но имал естетически възражения по въпроса. Можеш да си представиш как звучи това в ушите на приемната комисия — той отпи отново. — А ти как се озова тук?