Трудно можех да прочета изражението в очите му.
— Хареса ми брошурата.
— Сигурен съм, че за приемната комисия това е прозвучало като напълно разумен довод, за да те допуснат тук.
Щеше ми се да бях поискал чаша вода. В стаята бе горещо, гърлото ми бе пресъхнало, а уискито бе оставило ужасен вкус в устата ми, не че беше лошо, напротив — всъщност бе доста добро, но имах махмурлук и цял ден не бях сложил нищо в устата си. Изведнъж започна да ми се гади.
На вратата се почука, а после този единствен звук бе последван от силно барабанене. Чарлс пресуши чашата си, без да каже нищо и хлътна обратно в кухнята, докато Камила отиде да отвори.
Още преди вратата да се отвори напълно видях проблясването на малки кръгли очила. Последва хор от поздрави — и те влязоха: Хенри, Бъни с кафява кесия от супермаркета и Франсис, величествен в своето дълго черно палто и стиснал в облечената си в черна ръкавица ръка гърлото на бутилка шампанско. Той влезе последен и се наведе, за да целуне Камила с шумно и самодоволно млясване, при това не по бузата, а по устата.
— Здравей, скъпа — поздрави той. — Каква щастлива грешка допуснахме. Аз нося шампанско, а Бъни тъмна бира, така че ще си приготвим „светло и тъмно“. Какво ще вечеряме?
Изправих се.
За части от секундата те загубиха ума и дума. После Бъни подаде кафявата кесия на Хенри и се приближи, за да се ръкуваме:
— Виж ти, виж ти. И това ако не е моят съдружник в престъпленията — каза той. — Не се ли насити на вечерите извън дома?
Удари ме по гърба и се раздрънка. Беше ми горещо и не се чувствах добре. Очите ми обиколиха стаята. Франсис говореше с Камила. Хенри, до вратата, ми кимна леко и едва забележимо се усмихна.
— Извини ме — казах на Бъни. — Връщам се след минута.
Проправих си път до кухнята. Приличаше на кухнята в дома на някой възрастен човек: стар, протрит балатум и в духа на целия странен апартамент — врата, която водеше към покрива. Напълних чашата си с вода от чешмата и я изпих на един дъх — беше въпрос на живот и смърт. Чарлс бе отворил вратата на фурната и бодеше някакви агнешки котлети с вилица.
В резултат на една мъчителна разходка из цех за пакетиране на месо, когато бях в шести клас, не съм голям любител на месото. Дори и в най-добра кондиция не бих открил нищо привлекателно в миризмата на агнето, да не говорим за състоянието, в което се намирах. Вратата към покрива бе отворена и подпряна с кухненски стол, а през ръждивата мрежа влизаше силно течение. Напълних чашата си отново и застанах до вратата, мислех си „Поеми си дълбоко дъх, свеж въздух, това е лекарството…“. Чарлс си опари пръста, изруга и затвори с трясък фурната. Когато се обърна, се изненада, че ме вижда.
— Ах, здрасти. Какво има? Да ти донеса ли още едно питие?
— Не, благодаря.
Взря се в чашата ми:
— Какво пиеш? Джин ли е? Откъде го изкопа?
Хенри се появи на вратата:
— Да ти се намира аспирин? — попита той Чарлс.
— Ей тук. Ще пийнеш нещо, нали?
Хенри изсипа няколко аспирина в ръката си, заедно с няколко загадъчни хапчета, които извади от джоба си и ги прокара с чашата уиски, подадена му от Чарлс.
Бе оставил шишето с аспирина на плота, тайно се прокраднах към него и взех няколко, но Хенри ме видя.
— Болен ли си? — поинтересува се той внимателно.
— Не, просто имам главоболие — отвърнах.
— Надявам се, че не ги вземаш постоянно?
— Какво? — каза Чарлс. — Всички ли са болни?
— Защо всички са тук? — долетя от коридора обиденият глас на Бъни. — Кога ще ядем?
— Почакай, Бъни, само след минута.
Той се приближи, погледна през рамото на Чарлс към тавата с котлетите, които току-що бе извадил от фурната.
— Изглеждат ми готови — каза Бъни, пресегна се, хвана един малък котлет за стърчащия кокал и започна да го дъвче.
— Бъни, изчакай малко — каза Чарлс. — Няма да стигнат за всички.
— Умирам от глад — избоботи Бъни с пълна уста. — Прималял съм от глад.
— Ами тогава да ти оставим кокалите, за да има какво да предъвкваш — намеси се грубо Хенри.
— Я млъквай.
— Наистина, Бъни, ще ми се да почакаш още минута — допълни Чарлс.
— Добре — съгласи се той, но когато Чарлс му обърна гръб, се пресегна отново и открадна още един котлет. Тънка струйка розовеникав сок се стече по ръката му и изчезна в маншета на ризата му.
Ако кажа, че вечерята мина зле, ще преувелича, но не премина и добре. Чувствах се обезсърчен и жлъчен, въпреки че не направих нищо глупаво и не казах нищо, което не трябваше да казвам. Говорих малко, а ядох още по-малко. Голяма част от разговора се въртеше около събития, в които не бях посветен и дори любезните скоби, отваряни от Чарлс, за да ми обясни нещо, не осветляваха ситуацията. Хенри и Франсис не спряха да спорят за разстоянието между войниците в римския легион: дали било рамо до рамо, както твърдеше Франсис, или на около десет сантиметра един от друг, според Хенри. Това доведе до още по-дълъг спор, който бе още по-труден за следене и невероятно отегчителен за мен — дали първичният хаос на Хезиод е просто празно пространство или хаос в съвременния смисъл на думата. Камила пусна плоча на Джоузефин Бейкър47, а Бъни изяде агнешкия ми котлет.