Тръгнах си рано. Франсис и Хенри ми предложиха да ме откарат, което по някаква причина ме накара да се чувствам още по-зле. Казах им, че предпочитам да се разходя, благодарих и излязох с усмивка от апартамента, въпреки че на практика не бях на себе си и лицето ми изгаряше под общия взор на студена и любопитна загриженост.
Намирах се на петнадесет минути път от колежа, но стана още по-студено, главата ме болеше, а цялата вечер ме бе изпълнила със силното усещане за несъвместимост и провал, което се засилваше с всяка измината крачка. Безмилостно прехвърлях наум цялата вечер, насилвах се да си спомня точните думи, издайническите намеци, всяка тънка обида или любезност, които съм пропуснал, а съзнанието ми с готовност ми предостави многобройни изопачености.
Прибрах се в стаята си, която на лунната светлина изглеждаше сребърна и чужда. Прозорецът все още бе отворен, както и „Парменид“, който лежеше на бюрото — там, където го бях оставил, а до него бе полуизпитото, студено кафе от бара в чаша от стиропор. Стаята бе ледена, но не затворих прозореца. Легнах на леглото, без да си събувам обувките и без да гася осветлението.
Лежах на една страна, загледан в локвата лунна светлина на дървения под, когато поривът на вятъра развя пердетата, които заприличаха на издължени, бледи призраци. Страниците на „Парменид“ образуваха малки вълни, сякаш ги разгръщаше невидима ръка.
Възнамерявах да спя само няколко часа, но на следващата сутрин се сепнах, когато слънчевата светлина бе обляла стаята, а часовникът показваше девет без пет. Не си губих времето да се бръсна, да се реша и дори да сменя дрехите си от предишната вечер, просто грабнах сборника със старогръцка проза, гръцко-английския речник на Лидъл и Скот и се затичах към кабинета на Джулиан.
Всички бяха там, като изключим самия Джулиан, който също закъсняваше минута-две. Още в коридора ги чух да си говорят, но когато отворих вратата, всички замлъкнаха и се втренчиха в мен.
Известно време никой не продума нищо, после Хенри поздрави:
— Добро утро.
— Добро утро — отвърнах. На фона на ясната северна светлина всички изглеждаха свежи, добре отпочинали и стреснати от появата ми. Зяпаха ме, докато, осъзнавайки се, прокарах ръка през разбърканата си коса.
— Изглежда тази сутрин си се разминал с бръснача, приятелю — обърна се към мен Бъни. — Изглежда…
Тогава вратата се отвори и влезе Джулиан.
През този ден имахме много работа за вършене, особено аз, защото бях много изостанал. Вторниците и четвъртъците бяха заети от приятни разговори за литература и философия, но останалата част от седмицата бе заета от старогръцка граматика и писане на проза, а това през по-голямата част бе безмилостен и жесток труд, на който сега, когато съм по-възрастен и не толкова дързък, едва ли бих намерил сили да се подложа. Определено имаше много повече неща, за които да се притеснявам, освен студенината, която очевидно отново бе обхванала съучениците ми, техният явен израз на единство и равнодушният начин, по който очите им преминаваха през мен. За един кратък миг бяха отворили пролука в своя строй, но сега отново я бяха затворили. Изглеждаше, че пак съм в началото — там, откъдето бях започнал.
Същият следобед отидох да се видя с Джулиан, претекстът бе разговор за прехвърляне на кредитите, но всъщност имах съвсем друго наум. Изведнъж ми се стори, че решението ми да изоставя всичко в полза на старогръцкия бе необмислено, глупаво и взето въз основа на погрешна преценка. Какво съм си мислел? Харесвах старогръцкия, харесвах и Джулиан, но изобщо не бях сигурен, че харесвам учениците му. Наистина ли исках да прекарам годините си в колежа, а впоследствие и целия си живот в гледане на изпочупените образи на млади гръцки атлети и в тежки размисли над представките в старогръцкия? Преди две години бях взел същото прибързано решение, което ме изстреля в една кошмарна година, изпълнена със зайци в хлороформ и ежедневни разходки до моргата, от която едва се бях измъкнал. Това без съмнение бе лошо, с потръпване си спомних за кабинета по зоология в осем сутринта и клатушкащите се съдове със свински ембриони, но в никакъв случай не беше толкова зле, колкото сега. Решението все още ми изглеждаше като огромна грешка, а семестърът бе напреднал много, за да се върна към старите си предмети и отново да сменя ръководителите си.