Предполагам, че отидох да се срещна с Джулиан, за да посъживя своята намаляла увереност, надявах се, че ще ме накара да се почувствам толкова сигурен, колкото и през първия ден. Почти съм убеден, че щеше да ме накара да се почувствам така, ако бях съумял да се видя с него. Но се случи тъй, че не успях да говоря с него. Когато се озовах на площадката пред кабинета му, чух гласове в коридора и се спрях.
Бяха Джулиан и Хенри. Нито един от двамата не бе чул, че се качвам по стълбите. Хенри си тръгваше, а Джулиан стоеше в рамката на отворената врата. Бе смръщил чело и изглеждаше много мрачен, сякаш говореше за нещо жизненоважно. Направих суетното, или по-скоро параноично предположение, че говорят за мен, приближих се още една крачка и надникнах иззад ъгъла.
Джулиан свърши да говори. За миг погледна встрани, после захапа долната си устна и се вторачи в Хенри.
Тогава заговори Хенри. Произнасяше думите тихо, но бавно и отчетливо:
— Трябва ли да сторя това, което е необходимо?
За моя изненада Джулиан хвана и двете ръце на Хенри в своите.
— Винаги трябва да правиш само онова, което е необходимо — каза той.
Какво, по дяволите, ставаше? Стоях в края на стълбището, опитвах се да не издам нито звук и да се измъкна преди някой от тях да ме е видял, но се боях да помръдна.
За моя още по-голяма и пълна изненада, Хенри се наведе и бързо и делово целуна Джулиан по бузата. После се обърна и тръгна да си ходи, но за мое щастие, се извърна през рамо, за да каже още нещо. Промъкнах се надолу по стълбите колкото е възможно по-тихо и се впуснах в бяг едва на втората площадка, когато не можеха да ме чуят.
Последвалата седмица бе самотна и сюрреалистична. Листата променяха цвета си, през повечето време валеше и започна да се стъмва по-рано. Хората се събираха по чорапи край камината на първия етаж в „Монмът хаус“, в която горяха пънове, откраднати среднощ от сградата на деканата и пиеха греяно ябълково вино. Аз пък отивах право в час, оттам се връщах в Монмът и се прибирах в стаята си, пропускайки тези уютни, озарени от огъня сцени и не си говорех с никого, дори и с по-дружелюбните, които ме канеха да се присъединя към това комунално забавление на общежитието.
Предполагам, че просто бях леко потиснат, след като новостта на нещата се бе поизтъркала и поради ужасно самотния характер на мястото, където се намирах: странна земя със странни обичаи и хора, непредсказуемо време. Мислех, че съм болен, въпреки че не вярвам да съм бил. През цялото време ми беше студено, не можех да спя, понякога едва успявах да дремна час-два на нощ.
Няма нищо по-самотно и по-объркващо от безсънието. Прекарвах нощите в четене по старогръцки, чак до четири сутринта, докато очите ми засмъдяха и главата ми започнеше да бучи, докато единствено моята лампа останеше да свети в „Монмът хаус“. Когато не можех повече да се съсредоточа над гръцкия и азбуката се превърнеше в неразбираема поредица от триъгълници и вили, тогава започвах да чета „Великият Гетсби“. Това е една от любимите ми книги и я бях взел от библиотеката с надеждата, че ще ме поразвесели. Разбира се, от нея само се почувствах още по-зле, тъй като в това състояние бях загубил чувството си за хумор и успявах да съзра само определени трагични прилики между мен и Гетсби.
— Оцелях — каза ми момичето на купона. Беше руса, със слънчев загар и висока почти колкото мен. Не се налагаше дори да я питам, знаех, че е от Калифорния. Предполагам имаше нещо в гласа, в изложената на показ зачервена и обсипана с лунички кожа, силно изпъната над ключиците, мършавия гръден кош и ребрата, липсата на всякакъв бюст в зеещия корсет от Готие. Беше Готие и го знаех, защото тя някак си случайно го спомена в разговора. На мен ми приличаше на бански с доста пошли дантели отпред.
Тя надвикваше музиката:
— Доста труден ми беше животът, с тази травма и всичко останало — вече бях чул тази история за отпуснатите сухожилия, за загубата, претърпяна от света на танца и печалбата за света на останалите изпълнителски изкуства. — Обаче явно имам много силен усет за себе си и за собствените си нужди. Другите хора със сигурност имат значение за мен, но винаги получавам от тях всичко, от което се нуждая.
Гласът й бе груб и с насеченото звучене, което понякога калифорнийците старателно имитират, за да покажат, че идват от Ню Йорк. Но в тази жизнерадостност от Златния щат имаше и остра, груба нотка. Мажоретка на Прокълнатите. Тя бе от онези красиви, загорели, празноглави момичета, които у дома не биха ми обърнали и капка внимание, но тук се опитваше да ме сваля. Не бях спал с никоя във Върмонт, като изключим червенокосото миньонче, с което се запознах на купон през първата седмица. По-късно някой ми спомена, че била наследница на хартиени фабрики от Средния запад. Започнах да извръщам очи винаги, когато се срещнехме. (Съучениците ми се шегуваха, че това е джентълменският начин да излезеш от ситуацията.)