— Зает ли си?
Беше ми трудно да мисля. Малките златисти кичури около слепоочията й се бяха накъдрили по много привлекателен начин.
— Не, изобщо не съм зает — отвърнах и се загледах, не в очите й, а в пленителния ореол около челото.
— Ако си, просто кажи — каза тя тихо, гледайки над рамото ми. — Не искам да те откъсвам от нещо.
Да бе: госпожица Готие. Обърнах се в очакване на някакъв злобен коментар, но тя бе загубила интерес и многозначително си говореше с някого другиго.
— Не, не съм зает. Нищо не правя.
— Искаш ли през този уикенд да отидем извън града?
— Моля?
— Тръгваме заедно с Франсис. Имат къща на около час път оттук.
Наистина бях пиян, иначе нямаше просто да кимна и да я последвам безпрекословно. Трябваше да си проправим път през дансинга, за да стигнем до вратата: пот и жега, примигващи коледни лампички и ужасяващата преса на телата. Когато най-накрая излязохме навън, все едно се озовахме в басейн с хладка и спокойна вода. Виковете и изродената музика бумтяха, но бяха заглушени от затворените прозорци.
— Бога ми — каза Камила. — Тия места са адско изпитание. Бяха повръщали навсякъде по пода.
Покритата с чакъл алея изглеждаше като река от сребро на лунната светлина. В сенките, под някакви дървета стоеше Франсис. Щом ни видя, изскочи изведнъж на осветената пътека и извика:
— Па!
И двамата отскочихме назад. Франсис леко се усмихна, а светлината се отразяваше от фалшивото му пенсне. От ноздрите му излизаше цигарен дим:
— Здравей — поздрави ме той и погледна Камила. — Помислих, че си избягала.
— Трябваше да влезеш с мен.
— Радвам се, че не го направих — отвърна Франсис, — защото видях доста интересни неща тук, навън.
— Например?
— Ами няколко от охранителите изнасяха едно момиче на носилка и едно черно куче, което нападна някакви хипита — разсмя се, хвърли ключовете от колата си във въздуха, а когато ги улови, те издрънчаха. — Готови ли сте?
Той имаше кабриолет, стар мустанг. По целия път, докато излязохме от града, и тримата се возихме отпред, със свален гюрук. Колкото и да е странно, успях да заспя, въпреки че мигът и нервите трябваше да ме задържат буден. Заспах с глава, опряна на тапицирана с кожа врата. Безсънната седмица и шестте водки с тоник ми подействаха като приспивателно.
Почти не си спомням пътуването. Франсис караше разумно, бе внимателен шофьор за разлика от Хенри, който караше бързо и често безразсъдно, въпреки че зрението му не бе толкова добро. В съня ми вятърът в косите ми, едва доловимият им разговор и музиката от радиото се сливаха и размиваха. Стори ми се, че се бяхме возили само няколко минути, когато изведнъж усетих тишината и ръката на Камила на рамото си:
— Събуди се. Пристигнахме.
Разтърсих глава и се изправих на седалката, замаян, полусънен и не съвсем сигурен къде се намирам. По бузата ми се бе стекла лига, която избърсах с опакото на ръката си.
— Буден ли си?
— Да — отвърнах, въпреки че не бях. Беше тъмно и нищо не се виждаше. Пръстите ми най-накрая се сключиха около дръжката на вратата и чак тогава, когато излизах от автомобила, луната се показа иззад един облак и видях къщата. Беше огромна. Виждах рязко очертания, мастиленотъмен силует на фона на небето — кули, шпилове, френски прозорци.
— Господи — възкликнах.
Франсис бе застанал до мен, но осъзнах това едва когато заговори. Сепна ме близостта на гласа му.
— Не може да получиш ясна представа за нея през нощта.
— Твоя ли е? — попитах.
Разсмя се:
— Не, на леля ми. Прекалено е голяма, но не иска да я продаде. Идва тук през лятото заедно с братовчедите ми, през останалата част от годината има само един пазач.
В коридора се носеше сладникава миризма на мухъл. Светлината бе толкова мъждива, че сякаш идваше от газени лампи. По стените играеха паяжини от сенките на цветята в саксиите, а по тавана, толкова висок, че ми се зави свят, танцуваха сенките на разкривените ни отражения. В другия край на къщата някой свиреше на пиано. Фотографии и потъмнели портрети в позлатени рамки се редяха по стените на коридора.
— Тук смърди ужасно — каза Франсис. — Ако утре е топло, ще проветрим. Бъни се задушава от прахта… Това е баба ми — посочи той една от фотографиите, в която се бях загледал.
— А този до нея е брат й, потънал с „Титаник“, горкия. Три седмици след корабокрушението открили ракетата му за тенис да се носи из Северния Атлантически океан.
— Ела да видиш библиотеката — дръпна ме Камила.
Франсис затвори след нас, тръгнахме надолу по коридора, прекосихме няколко стаи — лимоненожълта всекидневна, огледала в позлатени рамки и полилеи, трапезария, облицована с тъмен махагон — стаи, в които исках да се разхождам до безкрай, но едва успявах да зърна. Музиката от пианото стана по-силна. Беше Шопен, май някой от прелюдите.