Влязох в библиотеката, поех си дълбоко дъх и спрях: шкафове за книги със стъклени врати и готически мотиви достигаха до покрития с фрески и гипсови медальони таван, висок към пет метра. В дъното на стаята имаше мраморна камина, огромна като саркофаг, а кръгъл газен полилей разпръскваше сумрака, светлина струеше от призмите и висулките на кристалните му мъниста.
Имаше и роял, на който свиреше Чарлс, до него на стола бе поставена чаша с уиски. Бе леко пийнал, защото Шопен звучеше размазано и разлято, нотите се преливаха сънливо една в друга. Лек ветрец полюшваше тежките, проядени от молци кадифени завеси и рошеше косата му.
Чарлс спря да свири изведнъж и погледна към нас:
— Ето ви и вас. Много закъсняхте. Бъни си легна.
— Къде е Хенри? — попита Франсис.
— Работи. Преди да си легне, може да дойде при нас.
Камила се приближи до пианото и си пийна от чашата на Чарлс.
— Трябва да разгледаш книгите — обърна се тя към мен. — Има първото издание на „Айвънхоу“.
— Всъщност мисля, че го продадоха — каза Франсис, докато се настаняваше в едно от кожените кресла и палеше цигара. — Има едно-две интересни неща, но основно Мери Корели48 и „Братята Роувър“49.
Приближих се до рафтовете. Имаше нещо, което се казваше „Лондон“ от човек на име Пенант50 — шест тома подвързани в червена кожа, дебели книги, високи шестдесет сантиметра. Следващата поредица бе също толкова впечатляваща, но подвързана в шагренова кожа, носеха заглавието „История на лондонските клубове“. Либретото на „Пиратите от Пензанс“51. Безброй томове за „Близнаците Бобси“52. „Марино Фалиеро“ на Байрон в черна кожена подвързия и датата „1821“, изписана със златни букви на гърба на книгата.
— Налей си свое питие, ако толкова искаш — дочух Чарлс да казва на Камила.
— Не искам свое. Искам да пия от твоето.
Подаде й чашата с едната ръка, а пръстите на другата плъзна напред-назад по клавишите на рояла.
— Изсвири нещо — казах.
Той подбел и очи.
— Хайде де — подкани го Камила.
— Не.
— Разбира се, той не може да свири истински — каза мило и тихо Франсис.
Чарлс отпи още една глътка и изсвири още една октава, после подкара някакви безсмислени трели с дясната си ръка. След това подаде чашата на Камила, пресегна се и с лявата си, вече свободна, ръка ги превърна във встъпителните акорди на рагтайм от Скот Джоплин.
Свиреше с наслада, навил ръкави и загледан усмихнато в клавишите, прескачайки от най-ниските до най-високите октави на синкопи, като танцьор на степ, изкачващ се по широко и вито стълбище в стила на Зигфелд53. Камила бе седнала на стола до него и ми се усмихна. Леко замаян, й върнах усмивката. Високият таван създаваше призрачно ехо и придаваше на тази отчайваща веселост оттенък на спомен дори и в мига, когато я слушах — спомени за неща, които никога не съм познавал преди.
Чарлстон върху крилете на понесли се във въздуха биплани. Забави на потъващи кораби, ледената вода, клокочеща край оркестрантите, които храбро свирят последните акорди на „Старата любов“54. Всъщност в нощта, когато потъва „Титаник“, не са пели „Старата любов“, а псалми. Безброй псалми, кюрето не спирало да реди „Аве Мария“ в салона на първа класа, който много приличал на този: тъмно дърво, палми в саксии, лампиони от розова коприна с извити линии. Наистина бях пил твърде много. Бях прехвърлил краката си през единия подлакътник на стола и ги бях обхванал с ръце „Радвай се, Дево, Божия майко.“ Дори подът се бе наклонил подобно на палубата на потъващ кораб, сякаш всички, на едно с рояла щяхме да се приплъзнем към единия край с истерично „Ураааа!“.
По стълбището се чуха стъпки и облечен в пижама се появи Бъни, залитащ, със зачервени очи и щръкнала коса:
— Какво, по дяволите, става? Събудихте ме!
Никой обаче не му обърна внимание, той си наля питие и олюлявайки се, тръгна обратно, бос, по стълбите към леглото си.
Хронологичното подреждане на спомените е интересно занимание. Спомените ми за онази есен, преди първия излет в провинцията през почивните дни, са далечни и замъглени, но след това събитие те са ясни и близки. Именно тогава скованите манекени, с които се запознах първоначално, започнаха да се прозяват, протягат и оживяват. Щяха да изминат месеци, преди лустрото и тайнствеността на новото да загубят своя блясък и да ми позволят да погледна на приятелите си обективно, въпреки че тяхната истинска същност бе далеч по-интригуваща от всяко идеализирано видение. Но в паметта ми, точно по онова време те престанаха да ми бъдат напълно непознати и за първи път се появиха във вид, напомнящ за ярките им стари образи.