В тези ранни спомени и аз се виждам като странник: винаги нащрек, свадлив и изпълнен със странно мълчание. През целия ми живот хората бяха приемали моето мълчание за враждебност, снобизъм, за проява на лош характер от един или друг вид.
— Престани с тези прояви на превъзходство! — викаше баща ми, когато се хранех, гледах телевизия или се занимавах с нещо свое. Но тази моя маска — така мисля за нея, защото всъщност ъгълчетата на устата ми са отпуснати надолу — няма нищо общо с истинските ми настроения. Носила ми е колкото полза, толкова и вреда. Месеци след като започнах да опознавам петимата, установих, че в началото и те са били почти толкова озадачени от мен, колкото аз от тях. Винаги съм си мислел, че приемат държанието ми за странно и провинциално, но никога не ми е хрумвало, че го намират за загадъчно. Това обаче бе истината, впоследствие ме попитаха защо не съм казал никому нищо за себе си? Защо съм правел всичко възможно, за да ги избягвам? (Стреснато осъзнах, че опитите ми да се шмугвам във вратите далеч не са били толкова потайни, колкото съм си мислел.) Защо не съм върнал нито една от поканите им? Преди си мислех, че се държат хладно с мен, но разбрах, че те просто вежливо, като стари моми, са изчаквали да направя следващия ход.
Във всеки случай, това бяха първите почивни дни, когато нещата започнаха да се променят, когато тъмните пропасти между уличните лампи започнаха да стават все по-малки и по-малки, да се отдалечават, което бе първият знак, че влакът навлиза в познати земи и скоро ще стигне до добре известните и добре осветени градски улици. Къщата бе техният коз, тяхното най-скъпо съкровище и през този уикенд ми го показаха постепенно и крадешком — малките очарователни стаи в кулите, таванът с високите греди, старата шейна в избата, обсипана със звънчета и толкова голяма, че трябваше да бъде теглена от четири коня. Помещението за каретите бе превърнато в жилище за пазача.
— Това е госпожа Хач. Тя е много мила, но съпругът й е адвентист от седмия ден или нещо подобно, много е строг. Трябва да крием всички бутилки, когато влиза в къщата.
— А ако не го направим?
— Ще се депресира и ще започне да оставя навсякъде брошури с религиозно-поучително съдържание.
След обед се разходихме до езерото — няколкото съседни имота съвсем дискретно си деляха ползването му. По пътя ми показаха игрището за тенис и старата лятна къща, имитация на tholos55, дорийски стил с примеси на Помпей, Станфърд Уайт56 и, както се изрази Франсис за този викториански опит за класицизъм, Д. У. Грифит и Сесил де Мил57. По думите на Франсис била направена от гипс и докарана на парчета от някой универсален магазин на „Сиърс и Роубък“. На места в парка бяха останали следи от викторианска геометрична подреденост: пресъхнали езерца за рибки, дълги бели колонади, дървени перголи и оградени с камъни тераси, по които вече не растяха цвета. По-голямата част от тези следи обаче бяха заличени от живия плет и местните дървесни видове — бряст и лиственица — те далеч надвишаваха броя на дюлите и чилийските борове.
Обграденото с брези езеро бе чисто и спокойно. В тръстиката бе скрита малка дървена лодка, боядисана отвън в бяло, а отвътре в синьо.
— Можем ли да я ползваме? — попитах заинтригуван.
— Разбира се, но не можем всички да се качим, ще потънем.
Никога в живота си не се бях качвал на лодка. Хенри и Камила се качиха с мен — той гребеше с навити до лакътя ръкави, а тъмното му сако бе поставено на седалката до него. Както по-късно щях да разбера, Хенри имаше навика да изпада във всепоглъщащи, поучителни и напълно самостоятелни монолози за всяко нещо, което го интересуваше в момента: катувеланите58, късновизантийското изобразително изкуство или пък ловците на глави на Соломоновите острови. Помня, че през онзи ден говореше за Елизабет и Лестър59: убитата съпруга, кралската баржа, кралицата на бял кон държи реч пред войските при крепостта Тилбъри60, Лестър и графът на Есекс61 държат поводите на коня й… Плясъкът на греблата и хипнотичното жужене на водните кончета се смесваше с академичната лекция. Зачервена и сънена, Камила бе потопила ръката си във водата. Вятърът събаряше жълти брезови листа и ги понасяше към повърхността на водата. Години по-късно и на много километри оттам, попаднах на следния откъс в „Опустошената земя“62: