Елизабет и Лестър
бият гребла,
кърмата оформена
с цветните мидички,
червени, златни,
расте свежестта,
ромолят два бряга,
югозападно духа,
носи над реката
камбанния звън
от белите кули.
Уейалала лейа
Уолала лейарара
Отидохме до другия край на езерото и се върнахме, полузаслепени от светлината във водата. Открихме Бъни и Чарлс на предната веранда да похапват сандвичи с шунка и да играят карти.
— Бързо, пийнете си шампанско — каза Бъни. — Ще изветрее.
— Къде е?
— В чайника.
— Господин Хач ще излезе извън себе си, ако види бутилка на верандата — поясни Чарлс.
Играеха на „гледай си работата“, тя бе единствената игра с карти, която Бъни знаеше.
В неделя се събудих рано, къщата бе тиха. Франсис бе дал дрехите ми на госпожа Хач да ги изпере, така че навлякох халата, който ми бе заел. Слязох долу, за да поседя на верандата, преди другите да са се събудили.
Вън бе хладно и спокойно, небето имаше онзи леко мътен бял цвят, характерен за есенните утрини, а плетените столове бяха пропити с роса. Живият плет и огромните тревни площи бяха покрити с плетеница от паяжини, уловили мъниста роса, блеснала в бяло като слана. Лястовиците се подготвяха за пътешествието си на юг, пляскаха с криле и пърхаха под стрехите, а изпод покривалото от мъгла, носещо се над езерото, дочух дрезгавите и самотни крясъци на зеленоглавите патици.
— Добро утро — разнесе се спокоен глас зад гърба ми.
Обърнах се стреснато и видях Хенри, който седеше в другия край на верандата. Беше без сако, но иначе облечен безупречно за този нечовешки час: панталони с остри като бръснач ръбове и добре колосана бяла риза. На масата пред него имаше книги и листа, вдигаща пара кана с еспресо, малка чашка и, за моя изненада, пепелник, в който гореше цигара без филтър.
— Станал си рано — казах.
— Винаги ставам рано. За мен сутринта е най-доброто време за работа.
Погледнах към книгите.
— С какво се занимаваш, старогръцки ли?
Хенри постави чашката обратно в чинийката.
— Превеждам „Изгубения рай“.
— На какъв език?
— На латински — сериозно отвърна той.
— Хм. А защо?
— Интересно ми е да видя доколко ще се справя. Според мен Милтън е най-великият английски поет, по-велик и от Шекспир, но смятам, че в известен смисъл изборът му да пише на английски език е несполучлив. Разбира се, написал е немалко поеми на латински, но в ранния си период, през студентските години. Аз говоря за късните му творби. В „Изгубения рай“ той изтласква английския език до ръба на възможностите му, но аз мисля, че език без падежи не би могъл да устои на структурния ред, който авторът се опитва да наложи — остави цигарата си обратно в пепелника, а аз я гледах как тлее. — Искаш ли кафе?
— Не, благодаря.
— Надявам се, че си спал добре.
— Да, благодаря.
— Тук спя по-добре, отколкото обикновено — каза Хенри, намести очилата си и се наведе отново над речника. В начина, по който бяха отпуснати раменете му, имаше лек намек за умора и напрежение, която аз като човек, свикнал с безсънните нощи, веднага разпознах. Изведнъж осъзнах, че неговото безсмислено занимание е само начин да прекара ранните утринни часове, точно както други хора, страдащи от безсъние, биха решавали кръстословици.
— Винаги ли ставаш толкова рано? — попитах.
— Почти винаги — отвърна той, без да вдига поглед. — Тук е красиво, а утринната светлина може да направи поносими и най-вулгарните неща.
— Разбирам те — казах и наистина бе така. Рано сутринта, на зазоряване — това бяха единствените часове на деня, в които можех да понеса Плано. Тогава улиците бяха празни, светлината бе златиста и падаше меко върху изсъхналата трева, телените огради и ниските дъбове.
Хенри вдигна глава от книгите и ме изгледа почти с любопитство.
— Не си бил много щастлив на мястото, откъдето идваш, нали? — каза той.
Сепнах се от тази шерлокхолмсовска дедукция. Той се усмихна на очевидното ми неудобство.
— Не се безпокой. Много умело се прикриваш — и сведе глава над книгата, после отново вдигна поглед. — Другите наистина не разбират от такива неща.
Каза го без злоба, без съпричастност, дори без да е кой знае колко заинтригуван. Не бях съвсем сигурен какво имаше предвид, но за първи път долових нещо, което не бях разбирал преди: защо останалите държат толкова много на него. Порасналите деца (разбирам, че е оксиморон) инстинктивно поемат курс към крайностите; младият учен е много по-педантичен от своя далеч по-възрастен колега. И тъй като бях млад, приех много сериозно мнението на Хенри. Съмнявам се дали самият Милтън би ме впечатлил повече.