Предполагам, че в живота на всеки има един критичен период, когато характерът му се формира завинаги. Такъв период за мен бе първият есенен семестър, прекаран в Хампдън. Дори и сега с мен са останали толкова много неща: предпочитанията ми за дрехи, книги и дори храна, придобити тогава и, трябва да призная, до голяма степен като копиране на вкусовете на останалите от групата по старогръцки, се съхраниха в мен през годините. Дори и сега ми е много лесно да си припомня какво бе ежедневието на приятелите ми — по-късно то стана и мое. Те живееха като по часовник, независимо от обстоятелствата и колкото и да е странно, в това имаше много малко от хаоса, който винаги съм си представял като неразделна част от колежанския живот — нередовно хранене и подготовка на уроците, посещения на общата пералня в един през нощта. Имаше определени часове от деня и нощта, когато, дори и камъни да валяха от небето, човек винаги можеше да открие Хенри в денонощната читалня на библиотеката; или когато знаехме, че е безполезно да търсим Бъни, защото той е на среща с Марион в сряда, или на разходка в неделя. (Всичко това напомняше на начина, по който Римската империя бе продължила да функционира, въпреки че не бил останал никой, който да я управлява, а основанията за самото управление били забравени изцяло. Огромна част от нашето ежедневие се запази непокътната дори и през ужасните дни след смъртта на Бъни. До самия край винаги имаше вечеря в неделя у Чарлс и Камила, като изключим нощта на самото убийство, разбира се, когато на никого не му се ядеше и я отложихме за понеделник.)
Изненадах се колко лесно успяха да ме приобщят към тяхното циклично, византийско съществуване. Дотолкова бяха свикнали един с друг, че според мен появата ми освежи малко нещата, а и бяха заинтригувани дори от най-прозаичните ми навици: обичах криминални романи, обожавах да ходя на кино, използвах самобръсначки за еднократна употреба и се подстригвах сам, вместо да ходя на бръснар, впечатляваше ги дори фактът, че понякога четях вестници и гледах новините по телевизията. (Последното намираха за скандална ексцентричност, която си оставаше само моя. Никой от тях не бе и най-малко заинтересуван от това, което се случваше по света. Тяхното непознаване на събитията от настоящето и дори по-новата история бе поразително. Веднъж, на вечеря, Хенри бе силно озадачен, когато научи от мен, че човекът е стъпил на луната.
— Не! — каза той и остави вилицата си.
— Вярно е — отвърнаха в хор останалите, които някак си бяха успели да хванат поне тази новина.
— Не го вярвам.
— Видях го — каза Бъни. — Даваха го по телевизията.
— Как са стигнали дотам? Кога се е случило това?)
Като цяло си бяха непробиваеми, но аз успях да ги опозная при индивидуалните си срещи с тях. Хенри знаеше, че и аз будувам до късно и понякога се отбиваше късно през нощта на път от библиотеката за вкъщи. Франсис бе ужасен хипохондрик, отказваше да ходи на лекар сам и често ме вземаше със себе си. Колкото и да е странно, ние се сприятелихме именно по време на тези пътувания към алерголога в Манчестър и оториноларинголога в Кийн. През онази есен трябваше да почистят корена на един от зъбите му и в продължение на четири или пет седмици, всяка сряда следобед той се появяваше в стаята ми, блед и мълчалив, после отивахме в някой бар в града и пиехме, докато станеше време за часа му в три. Привидният повод за моето присъствие бе задачата да го откарам вкъщи, след като излезе замаян от упойката, но докато седях на бара и го гледах как прекосява улицата, за да влезе в кабинета на стоматолога, осъзнавах, че не съм в по-добро състояние да шофирам на връщане от самия него.
Най-много харесвах близнаците. Държаха се с мен весело, непринудено, по начин, предполагащ познанство, далеч по-отдавнашно от нашето. Най-много държах на Камила, но колкото и да харесвах компанията й, винаги се чувствах леко неудобно в нейно присъствие. Това не се дължеше на липсата на чар или доброта от нейна страна, а на прекалено силното желание да й покажа моите. С Чарлс се чувствах по-спокоен, въпреки че винаги очаквах срещите ни с Камила с нетърпение и мислех често за нея. Той приличаше много на сестра си, беше импулсивен и щедър, но по-мрачен. Понякога имаше дълги периоди на потиснатост, но извън тях бе приказлив. Разбирах се с него добре, в какъвто и период да се намираше. Вземахме колата на Хенри назаем и отпрашвахме към Мейн, та Чарлс да може да си хапне сандвичи в някое от любимите си заведения, ходехме до Венингтън и Манчестър, на надбягванията с хрътки в Паунъл, откъдето се върнахме с едно куче, твърде старо да се състезава, което избавихме от смъртоносната инжекция. Кучето се казваше Фрост, обожаваше Камила и я следваше навсякъде. По този повод Хенри цитира дълъг откъс за Ема Бовари и нейната хрътка: „Sa pensée, sans but d’abord, vagabondait au hazard, comme sa levrette, qui faissait des circles dans la campagne…“63