Пътят се оживи. Взеха да се мяркат подранили селяни, поели към града. Премина в същата посока отряд кръстоносци. Къде ли отиваха, кой ли ги беше повикал?
Чакаха дълго. Слънцето се вдигна високо, взе да прежуря. Шлемовете и броните на горяните се нажежиха, замъчиха ги, сякаш бяха попаднали в лапите на инквизицията. Цикадите жужаха в короните на дърветата до премаляване. В далечината, в ръжените ниви, пееха жетварки.
Заложниците все не идваха. Най-смутен от всички, то се знае, беше Слав Българина. И когато накрая дори той се поколеба и вече замисли за връщане, та да не пропуснат уговорената среща, от юг се зададе малка конна дружина. Сърцата им забиха учестено. Бугрите едва изчакаха кръстоносците да се изравнят с тях.
И тогава, по даден знак от Слав Граматик, бунтовниците наскачаха и в миг обградиха враговете си.
Българинът излезе пред всички с вдигната ръка.
— Приберете оръжията! Не за бой сме дошли, а за размяната. Виждате, ние ви превъзхождаме. Дайте ни пленниците с добро, за да ви върнем абата.
Франсоа Льокок, който водеше отряда, прецени бързо.
— Добре! — вдигна и той ръка. — Първо освободете него!
Горяните избутаха заложника напред. Франсоа Льокок запита:
— Невредим ли сте, ваше преосвещенство? Абатът усети в гласа му насмешка. Но не издаде раздразнението си. Разтърка схванатите си китки.
— Предайте им двамата пленници и книгата! Хейнрик ван Ленеп и Женевиев дьо Монгри с детето слязоха от конете. Отец Франсоа извади от торбата на седлото си увитото в кожа евангелие. Подаде го на Слав, който го пое и като се увери, че е невредимо, опря устни до подвързията и го прибра отново.
— Свободни сте! — рече им той тогава. — Вървете си с мир!
А когато Симон Еретик яхна коня, се обърна към него:
— Не забравяй клетвата!
Без да отговори, абатът препусна към града.
— Ще ни излъже! — подметна Роже Симон. Богомилът наведе глава.
— Способен е и на това. Ала ние все пак постигнахме нещо. Ще постигнем и другото, ще освободим анциануса.
И дръпна повода.
— А сега назад! Бързо! Всички поеха след него.
И когато бяха вече навлезли дълбоко в планината, горянският предводител доближи коня си до неговия.
— Българино, роден си за военачалник, не за духовник.
Стреснат от тия думи, Слав се извърна рязко.
— Не кощунствай със сана ми, брате!
Но тия неволно изтървани думи, това нескрито възхищение от предвидливостта и изобретателността му го смутиха дълбоко.
„Господи, дали не бе сгрешил пак нещо — той, съвършеният? Нима вместо за мир и благословия Сатанаил го бе надарил с воинска дързост? С бойна вещина…“