А всъщност нали и тая вещина беше в полза на правдата? В полза на истината, на бога… Тогава защо го смятаха за недостатък, за грях… Прави ли бяха да го смятат за грях?…
Монасите-банкери
Абат Мишел дьо Монгри не отиде при кардинал Ромеи, макар че знаеше каква власт има папският легат над инквизитора Симон Еретик. Стара вражда ги разделяше. Нямаше да му прости кардиналът, че тогава, преди две години, отказа да дава част от доходите на тамплиерския орден за издръжка на Латеранския двор. Не понасяше Ромен дьо Сент Анж своеволията на отделните ордени. Убеден беше, че само сляпото подчинение на папата, който беше по средата между хората и бога, можеше да спаси светата църква от хилядите злини, що я дебнеха отвред. А великият магистър на храмовниците държеше на своята независимост. Подкрепяше го фанатично верният му абат дьо Монгри. Уверени бяха двамата, че никой по-добре от тях не служи на бога там, пред лицето на неверниците. В Европа, в Латеранския дворец, зад яките зидове на замъците, всеки може да се моли богу и с молитви Христовите врагове да сразява. Ала нека дойде там, в сарацинската бърлога, да видим колко му е вярата и дързостта. Срещу сарацинските пълчища, които извират отвред в боя, срещу коварните убийци фидаините, които дебнат да те промушат, когато най-малко очакваш. Тамплиерите не бяха обикновени монаси, простодушни лентяи, скрили зад монастирските стени мързела и чревоугодието си. Тамплиерите бяха войници на Христа. И богатствата им бяха само в негова угода. С тия богатства и силата им растеше. С тия богатства, ако не утре, то в други ден или догодина, щяха да въоръжат ново Христово войнство, нов победоносен поход щяха да поведат, не като досегашните набези, начевани от наивни папи и кардинали, които дори представа са нямали за сарацините и тяхната мощ. Какъвто беше първият кръстоносен поход, такива бяха и следващите. Стигаше ти да знаеш името на водача му — Валтер Голтака. С коза и гъсок, подкарани пред отряда, смятал да смаже Христовите врагове. Такива бяха и детските походи. Все от голтаци, обеднели благородници и алчни селяци, жадни за плячка, а не за воинска слава. Новият кръстоносен поход, тоя на тамплиерите, щеше да бъде друг — многоброен, отлично въоръжен, умно ръководен. С изпитани бойци и още по-изпитани, влюбени във вярата заповедници. А за такъв поход бяха нужни пари. Много пари. Ей за тази цел някога щяха да послужат богатствата на ордена. Затова те трябваше да се множат, да нарастват. Безразлично с какви средства. Честни и нечестни. С лихварство или с нескрит грабеж. Щом е за вярата, всичко е почтено. И играта на зарове е нечестно дело. Ала свети Гилен, макар и светец, беше играл на зарове с дявола само за да спаси душата на една блудница.
Затова абат Мишел потърси Амори дьо Монфор. Познаваше го. Знаеше добре, че не прилича на баща си, на Железния конт. Наистина и тоя изглеждаше не по-малко алчен от баща си, не по-малко жесток и коварен. Само че му липсваше нещо много по-важно. Липсваше му огънят на стария конт дьо Монфор, стръвта му за победа, умът и военната му дарба. Безхарактерен беше Амори дьо Монфор. И нерешителен. Боязлив и колеблив. Жесток без нужда и мекушав, когато се налагаше да прояви твърдост. Упорит в дреболиите, а пък отстъпчив, когато трябва да се устои докрай. И най-лошото — прахосник. Всичко, което баща му беше придобил, честно и нечестно, цялото Тулузко контство с всичките му богатства пропиля през редките си пръсти. Задлъжня до гуша.
Тамплиерският орден беше главният му кредитор. Та кому ли не даваше заеми този орден? Че нали и самият френски крал му беше задлъжнял? Ала не пръскаха така на вяра парите си божите рицари. Изобретили бяха нещо ново, непознато до днес. Измислили бяха полицата. Срещу подпис и голяма лихва бяха подчинили кардинали и архиепископи, контове и маркизи. С полица държаха в ръцете си и безволевия Амори. Поискал бе отсрочка злополучният длъжник. Ала орденът още не му беше отговорил. Щеше да го поизмъчи повечко, да го направи по-отстъпчив. На тази отстъпчивост разчиташе абат Мишел дьо Монгри, когато влизаше в замъка му, решен да получи от него писмо за освобождаването на дъщеря си. Влизаше самоуверено, хванал нашийника на гепарда, при чийто вид настръхваха облечените в желязо рицари, застанали в шпалир по широката стълба към приемната зала.
След него, наредени по сан и произход, се изкачваха останалите тамплиери, натруфени с най-разкошните си одежди, украсени със златообшити кръстове.
Червена тежка пътека застилаше стълбата. Скъпи източни килими висяха по дебелите, лъхащи хлад и посред лято, каменни зидове. През слюдените плочки на прозорците се процеждаше бледа уморена светлина. В огромната зала седеше в позлатен трон под ален балдахин млад чернобрад мъж с подпухнало лице и старешки уморена снага в кадифени дрехи, извезани със сърма. В краката му се хилеше гърбав шут със звънчета по качулката и обувките, а отстрани седяха облечени в присъщите на професиите им одежди придворният астролог и алхимикът. До тях, подредени по чин и власт, се бяха строили васалите и военачалниците му.