Лицето на запитания светна. Виж, това беше добър знак. Услуга, направена на кредитор, винаги е от полза.
— Кажете, отче, с какво мога да ви бъда полезен? Абат дьо Монгри преглътна.
— Симон дьо Клерк търси дъщеря ми. Като еретичка.
— Чух за това — рече домакинът.
— Моля ви, конт дьо Монфор, за едно! Дайте ми писмо до абат Симон! Да не я преследва, да я пусне на свобода.
Абат дьо Монгри не би простил на дъщеря си, ако наистина се окажеше еретичка. Не би допуснал такъв позор за рода на дьо Монгри, който е бил винаги верен на Христа и на светия отец.
Ако това беше истина, той сам, със собствените си ръце щеше да я накаже, да измие срама. Ала имота, ала замъка с всичките му владения нямаше да остави на инквизицията. Векове наред е бил притежание на дьо Монгри. Завинаги щеше да остане на дьо Монгри. Монасите губеха собствеността си. Нямаше лична собственост и Мишел дьо Монгри. Замъкът вече беше на Женевиев. Ако я осъдеше инквизицията, щеше да конфискува цялото й имущество. Именно срещу това се бореше абат Мишел. Женевиев не биваше да бъде осъдена. За да остане замъка на внука му, на малкия Жан, на наследника на дьо Монгри…
Амори дьо Монфор се забави. Може би с надежда да вдигне цената си. И измънка:
— Симон дьо Клерк е подвластен на кардинал Ромеи дьо Сент Анж. Нямам власт над него.
Абатът поклати глава.
— Това ми е известно. Ала знам и друго. Без кръстоносците абат Симон е напълно безпомощен. Иска, не иска, ще ви слуша.
Контът продължи да хитрува:
— Зле съм притиснат, отче. Губя сраженията, губя земите, губя парите си. Нямам вече средства да плащам на наемниците. А без тях къде ми е мощта?
Абат дьо Монгри го знаеше. Че кой не го знаеше? Синът на страшния Симон дьо Монфор затъваше все по-дълбоко в тресавището на войната, губеше сражения и власт. Но толкова власт, колкото да освободи една затворничка, все още притежаваше. И той отговори на намека му:
— Упълномощен съм от великия магистър да ви съобщя, че съветът е взел решение да отсрочи с още две години вашия дълг. Заради усърдието в голямото дело, с което сте се нагърбили. Заради богоугодното начинание.
— Слава богу! — отвърна контът. — Моля да уверите великия магистър, че бог ще зачете доброто му дело. С това разумно решение той ми позволява да продължа борбата, та да си отвоювам отново загубеното.
Всъщност орденът на тамплиерите нямаше какво повече да губи. Ако поискаше вземането си, нямаше да получи в замяна нищо. Амори дьо Монфор бе изпуснал всичките си владения. Синът на Раймонд VI му ги бе отнел. А виж, ако изчакаха, все имаше някаква надежда да си ги възвърне и да се разплати. Дотогава я Филип Август щеше да се намеси по-дейно, я папата щеше да прати нови кръстоносци.
След кратко размисляне дьо Монфор добави:
— Ако великият магистър намери за добре да ми отпусне нов кредит, битката ще свърши по-рано. Ще си оправя всички сметки по-рано. Войната — това са пари. Филип Македонски го е казал преди мен: „Магаре, натоварено с пари, може да прескочи всяка крепост.“
Знаеше той, желязото се кове, докато е горещо. Трябваше да осигури нови средства, докато съветникът на великия магистър се намираше в такава нужда. После, когато се разминеше с бедата, абат дьо Монгри щеше да стане предишният бездушен лихварин.
Абатът наистина беше готов на всякакви отстъпки, когато ставаше дума за рода дьо Монгри. Важното беше да се получи писмото. Затова не се колеба много, преди да обещае:
— Аз съм убеден, че тоя заем ще бъде отпуснат. Войната в името на Христа го изисква. За Христа събира парите си нашият орден, за Христа ги харчи.
Тъй, в такива дружелюбни разговори завърши пиршеството. И когато накрая се прощаваха, и двамата бяха доволни. Единият носеше свития пергамент с нареждане до Симон Еретик за освобождаване на Женевиев дьо Монгри, а другият бе получил думата на най-влиятелния човек в ордена за нов заем.
Тамплиерите, преяли и препили, едва се покатериха на конете си, придържани от многочислените си слуги. Абат дьо Монгри виждаше, че не са годни за път. Гледаше ги с погнуса. Ала не му се искаше да пилее повече време. Всеки загубен час можеше да се окаже фатален. Инквизицията не се бавеше много. Когато решеше, действуваше бързо.
Пияната кавалкада най-сетне се източи от замъка, спусна се по криволичещия път надолу и навлезе в разположеното под хълма село. Там цареше празнично оживление. Целият площад пред църквата гъмжеше от народ: търговци, циркаджии, селяни, пременени с най-новите си дрехи. Свиреха музики, играеха народни танци. Полето ехтеше от веселата глъчка.
Конниците се врязаха дълбоко в тълпата. И без да слушат подканите на абата, се разположиха покрай изнесените от кръчмата маси, след като слугите им разгониха от там насядалите селяни. Заръчаха вино, надигнаха чашите си. Само по глътка — му бяха обещали те. А всъщност кой ще седне да брои колко глътки изпива един тамплиер? Абат дьо Монгри седеше настрана-от тях, сам и чакаше нетърпеливо, загледан в множеството, което след първата уплаха от неканените гости отново се бе отдало на веселбата. Седеше, поставил ръка върху главата на гепарда, угрижен, смазан от тежестта на решението, което му предстоеше да вземе.