Женевиев еретичка! Любимата му дъщеря подмамена от сатаната, преминала в лоното на антихриста! И никакво спасение за нея! Тръгнал бе да я измъкне от асасините, а трябваше да я отървава от справедливия гняв на истинската и непогрешима църква. И то защо — за да я накаже после той самият още по-сурово, още по-безмилостно.
Светотатствени мисли се прокрадваха и в неговата глава. Августин Блажени беше изрекъл чудни слова: „Светът е прекрасен, защото го е сътворил бог. Бог е източникът на всяка красота и той самият е най-възвишената красота.“ Наистина ли тоя свят беше тъй прекрасен? Ако беше така, защо имаше войни и мор, защо трябваше да раждаш деца, за да ги загубваш? Защо и той трябваше да загуби дъщеря си?
Абат дьо Монгри трепна. Нима и той вече като еретиците, господи?
В образувания кръг сред навалицата дързък жонгльор показваше две дресирани маймунки, облечени като рицари, които се сражаваха, възседнали две кучета, като на рицарски турнир. Те се нападаха с копийцата си, сваляха се от седлата, търкаляха се по земята, вадеха дървени мечове, удряха ги. А народът се превиваше от смях. Толкова рядко обикновеният човек има случай да се присмее на насилниците.
Абат Мишел едва изтрая да не наложи с опакото на меча си нахалника. Та и да го заколи. Нали убийството на човек от тая измет е безнаказано? Права е църквата, като не позволява дори да ги погребват на свято място, в гробищата, при истинските християни. Ала онова, що чу след това, надмина с безочливостта си всичко друго. Млад вагант — странствуващ ученик, от тия, що обикалят света от учител при учител и се изхранват с това, че разнасят новини от място на място, беше събрал друга групичка да й разправя приказки.
Абатът се заслуша неволно. И чу такива думи, че позеленя от гняв. Тъй разправяше вагантът:
— Слушайте, селяни! Ето какво станало в ада. Адът е нещо като тоя свят, само че с ред и правда. Там не попадат праведници както в инквизицията. Има ли по-големи грешници от вагаитите? И ето, озовал се веднъж един грешен вагант в ада. Ако питате падрето, ще ви каже: „Само там му е мястото!“ А какво мислите станало с него? Къде са го сложили дяволите?
Той посочи една стара селянка. И тя отвърна простодушно:
— В катрана.
Разказвачът се обърна към съседа й:
— А ти как мислиш!
— На колелото за разпит. Вагантът се разсмя.
— Не познахте. Дяволите му наредили да подклажда огъня под казана, в който се варели кардиналите, абатите и монасите.
Тълпата се разсмя неудържимо.
Абат дьо Монгри се надигна, готов да даде хубав урок на безочливеца — и нему, и на тия, що го слушаха. Ала други събития го превариха. В близката къща изпищя жена. Пиян тамплиер бе закачил жена в дома й. И мъжът, и другарите му се бяха хвърлили върху нападателя. Другите монаси изтичаха в негова помощ. Ала нали едва се държаха на крака — селяните се струпаха отгоре им, заудряха наред, един след друг ги просваха на земята.
Единственият по-трезвен, абатът, връхлетя срещу селяните с изваден меч. Просна неколцина на земята. Ала не устоя на множеството. Няколко тежки сопи издрънчаха по шлема му. Зашеметиха го. Той усети, че изпуска шита си. А загубата на щита е позор за кавалера. Ето и мечът се изплъзна от изтръпналите му пръсти.
Това може би щеше да бъде безславният край на прославения абат Мишел дьо Монгри, ако Фахад не се бе втурнал на помощ. Връхлетял бе срещу победителите, бе ги нахапал жестоко и прогонил от тялото на господаря си.
Така го намериха войниците от замъка, които бяха дотичали, повикани на помощ от един побягнал тамплиер-послушник. Едва успяха да укротят разяреното животно, за да приберат ранения и да го отнесат в крепостта. Съсипаха от бой уловените в селото мъже, без да търсят виновни и невинни, ала не им се удаде да хванат побойниците, офейкали навреме към планината.
Придворният бръснар, който беше в същото време и хирург на конта, не се осмели да лекува един абат. Остави тази задача на дворцовия капелан, който цяла нощ чете молитви до леглото на пострадалия, измолвайки от всевишния оздравяването му.
Предателството