— Всъщност със себе си само аз разполагам!
Женевиев дьо Монгри го изгледа дълго. Разбра. Непреклонен беше. И даде знак на другарите си. Те я последваха съучастнически. Излязоха от залата. Тогава внезапно тя затръшна вратата зад себе си, превъртя ключа, после го закачи на колана си.
Слав се метна към вратата, разбрал твърде късно какво е станало. Блъсна с рамо. Напразно. Здрава беше тя, изкована от яки дъбови талпи. Обърна се към двата тесни прозореца. Отказа се от пръв поглед да опитва здравината им. Дори със своята изключителна сила не би могъл да изкърти железата, с които бяха зарешетени. Дълго удря богомилът по вратата, дълго моли да му отворят, та да изпълни онова, що изискваше съвестта му. И когато, вече изгубил надежда, се отпусна безпомощно в креслото, чу щракването на ключалката. Той се хвърли към отворената врата. И за своя изненада видя Жак Баптист.
— Тихо! — сложи пръст пред устните си кастеланът. — Аз ще те изведа през тайния вход.
Българинът го изгледа слисан. А Жак Баптист добави:
— Аз те разбирам. Ти си прав. И аз бих постъпил така, ако бях на твое място… За да спася невинните…
Слав го изгледа благодарен и тръгна след него. Дебнешком двамата се измъкнаха от залата и слязоха по една вита стълба в подземията на замъка. След дълго лутане от помещение в помещение с борина в ръка, най-сетне се изправиха пред тежка желязна врата. Кастеланът я отвори с ключ и поведе Българина по зиналата пред нозете им стръмна стълба. Слизаха дълго, докато най-сетне тунелът свърши, задънен от каменна стена.
Двамата натиснаха с рамо скалата. Тя се отмести, откри им изхода навън. Те се вмъкнаха в ниска пещера, скрита от външните погледи под завеса от пълзящи растения.
Водачът посочи напред.
— Сега ще се оправяш сам! Станът на кръстоносците е отсреща, зад гората.
Слав Граматик продължи надолу, навлезе между дърветата. И видя насреща си двама от стражите, които пазеха откъм тая страна. Не опита да се противи. Нали беше дошъл доброволно тъкмо за това? Стражите го хванаха начаса и го омотаха с въжета. Отведоха го в главния лагер пред палатката на абат Симон, където стоеше вързан за кола на стъкмената клада анцианус Филип и по обичая на бугрите пееше псалми преди смъртта си. В захвърлените в краката му чували мяукаха жално котки. Черните котки бяха нечестиви животни, преобразени магьосници, затова светата църква се грижеше да ги отправи при злите сили, от които бяха изпратени на земята.
Новият пленник не чака дълго. Скоро слугите изнесоха пред разкошната палатка скъп трон. Духовници със сребърни кръстове на шиите и бойци в пълно бойно снаряжение застанаха зад него. Тежковъоръжени стражи с алебарди в ръце и мечове на пояс образуваха пръстен, зад който се струпаха свободните от наряд войскари и слуги. Изнесоха кръстове и хоругви, пред които застана престарял доминиканец със свещ в ръка, запалена от кандилото, що мъждукаше пред образа на богородица в палатката на абата. От тая свещ палачът после щеше да възпламени факлата, преди да я тикне в сламата на кладата.
Най-сетне пред множеството излезе Симон Еретик. С кръстен знак той благослови и се отпусна тежко в трона си.
Слав все още не допускаше докъде може да стигне лукавството на инквизицията. Все още се надяваше, че абатът ще заповяда да пуснат на свобода стария човек. Затова мълчеше.
И ето абат Симон заговори:
— Българино, отговори сега, е чисто сърце, пред бога и пред светата църква! Кой те прати в нашата земя?
— Бог! — отвърна Слав. — Ала позволи ми и аз да те запитам.
Инквизиторът го пресече рязко:
— Не да ме разпитваш съм те изправил тук… Без да повишава глас, богомилът добави:
— Аз ти се предадох, за да пуснеш анцианус Филип, за да вдигнеш обсадата на Монгри. Позовах се на твоето обещание.
Абат Симон замълча пред това дръзко обвинение, ала срещнал насмешливо-изпитателния поглед на Франсоа Льокок, изръмжа гневно:
— Дадено обещание пред еретик — все едно пред куче.
Това бяха думите на самия папски легат.
Слав Граматик прехапа устни. Значи, прави бяха и Женевиев, и Роже. Значи, наистина се бе поддал на една коварна уловка. И още неопомнил се от смайването си, дочу жлъчния глас на инквизитора:
— Кажи ми, българино, защо дойде ти, а не триж проклетият ти ересиарх Петър? Слав отвърна:
— Защото ме е намерил за достоен.
— А с каква цел?
— Да помогна на истинските християни в борбата срещу Мамоновите слуги, срещу наместника на сатаната в Рим и блюдолизците му.
— Окаянико, чуваш ли се какво бръщолевиш?
— Искам всички да го чуят.
— Ала лъжливи излязоха сметките ти! — изрече инквизиторът. — Не ще те оставя да сееш бесовете си сред вярното Христово паство. Ще те изгоря, ще изгоря и вашето бесовско евангелие, ще унищожа Монгри с всички в него: мъже, жени, деца… Всички!…