— Само това няма да сториш! — провикна се Слав. — Там не всички са бугри. Има и католици!…
— По-добре сто невинни на кладата, отколкото само един богохулник на свобода.
После добави сякаш на самия себе си:
— Прав е негово светейшество. Тоя еретически народ, българският, трябва да бъде затрит от лицето на земята. Тогава нашенските бугри сами ще повехнат като плевели без корен.
— Папата може да ни унищожи, всичко може да стори, ала трябва да знае това — престолът му вече се клати… Ще се срине…
Абат Симон едва се овладя. Доволен беше само от това, че разговорът се водеше на латински. А войниците, все неуки хора, не разбираха тоя език. Само някои от духовниците. Ала те пред никого нямаше да изпуснат ни думичка. Избирал ги бе по вярност, по умение да пазят тайна.
Неусетно небето се бе покрило с тежка облачна завеса. Задуха вятър и вдигна прахоляците по друмищата, усука ги. Заглуши псалмите на превързания към кола мъченик.
Тогава, неуспял повече да се овладее, Франсоа Льокок се провикна:
— Слушай, еретико! Не на дискусия сме те извикали тук, а на съд. Не чу ли?
— Правата вяра не се доказва със съд и клади, а със слово. Словото е божията сила.
Инквизиторът понечи да го прекъсне:
— Законът повелява…
— Законът — обади се от кладата и Филип. — Сатанаилова уловка. Още първият закон, юдейският, е даден на Мойсея не от бога, а от Сатанаила, със Сатанаилов огън, на Сатанаиловите скрижали издълбан.
Вятърът се усилваше. Войниците се загръщаха в наметалата си, търкаха напрашените си очи.
— Всички вие се смятате божи, угодници — каза инквизиторът. — Истински християни, небесни жители. И ти също. Е, добре. На божи съд ще те изправя сега, не на човешки. Нека бог покаже праведен ли си. На кладата ще ви поставя двамата с Филип. Ако сте угодни богу, ще оцелеете. Бог ще ви запази. Както запази от огъня Пиетро Алдобрандини.
Слав отвърна решително:
— Със смърт няма да ни уплашиш, отстъпнико. Както не се уплаши поп Богомил, както не се уплаши от кладата и Василий Врача, както не се уплаши и приматът Петър и умря пребит от камъни. Има само един божи съд. Той е на небето. И огънят е Сатанаилов, и съдиите са Сатанаилови слуги…
Без да го изслуша докрай, абат Симон вдигна ръка.
— Вържете и тоя богомразец на кола!
Стражите хванаха осъдения за ръцете и го повлякоха към кладата.
Трябваше да унищожи двамата богохулници, за да смаже духа на еретиците, за да повдигне духа на своите бойци. Предстоеше му тежка битка. Монгри имаше славата на яка крепост, костелив орех. Трудно щеше да падне пред едно разколебано войнство.
Франсоа Льокок го побутна по лакътя:
— Радостна вест, монсеньор!
Абатът се обърна. И видя Жак Баптист.
— Аз ще ви приведа през тайния ходник на замъка — рече кастеланът.
— Бог да те възнагради, чадо, за доброто дело — благослови го абат Симон.
Бурята се усилваше. Вятърът разлюля дървесата, размята опънатите палатки, които се разхвърчаха във въздуха, повлекли въжетата и коловете, нахвърлиха се като живи чудовища върху уплашените хора.
Тъкмо тогава, в тая суматоха, някой изкрещя:
— Бугри! Зад нас!
Наистина от гората полетяха стрели, просвистяха над множеството. Това беше малък преден отряд на конт Раймонд, по-право малка част съгледвачи. Ала кръстоносците не знаеха това.
Обезумели от страх, те отстъпиха нагоре, пръснаха се безредно, без да слушат заповедите, и заканите на абат Симон дьо Клерк:
— Стойте, страхливци! — крещеше прегракнал той. Ала напразно.
Побеснял от, гняв инквизиторът сам мушна факлата в кладата. Натрупаната суха слама лумна изведнъж, запращяха наредените връз нея борови съчки.
Но той не можа да изчака гибелта на жертвите си. Когато на поляната изскочиха първите горяни и започнаха да го замерват със стрели и копия, Симон Еретик запретна расо и хукна да догони войскарите.
Спасителите срязаха въжетата на осъдените, измъкнаха ги от разгарящия се огън още незадушени, само с опърлени дрехи и коси.
— Сега накъде? — запита водачът на отряда.
— Към замъка! — отвърна начаса Слав. — В помощ на обсадените.
Отгде можеше да допусне, че Жак Баптист вече бе издал тайния проход?
Хванал за ръка изнемощелия катарски първосвещеник, той поведе войниците нагоре.
Раздвоението на Женевиев
Това беше най-голямата й грижа. Какво друго можеше да стори?
Женевиев дьо Монгри отиде при бавачката си, старата Мари, и седна до нея на леглото.